Чтение онлайн

Забравих да споделя с теб за още едно наше постижение — Мередит, Бони и аз за кратко бяхме издигнати до ранга на «лични асистентки». Това означава, че имаме право да наемем голям брой бедни жени, които да се прехранват чрез шиене, защото лейди Улма действително иска да работи като дизайнер и да ги учи как се създават изискани дрехи. Ние й повтаряхме, че трябва само да си почива, но тя ни отговаряше, че през целия си живот е мечтала да бъде дизайнер като майка си и че сега изгаря от желание да осъществи мечтата си — при това, като облича три момичета със съвършено различни фигури. Аз пък изгарям от желание да видя какво ще постигне тя: вече се зае със скиците и утре ще я посети доставчикът на платовете, за да подбере материалите.

Междувременно

Деймън нае около двеста души (не преувеличавам!), за да изчистят изцяло имението на лейди Улма, да поставят нови мазилки, тапети, гоблени, драперии, завеси, да ремонтират водопроводната инсталация, да полират мебелите, за да се запазят, както и да доставят нови мебели вместо старите, които просто трябваше да се изхвърлят. О, и за да посадят вече отгледани цветя и дървета в градината и да ги подредят около фонтаните и всичко останало от този сорт. След като толкова много народ се зае да работи, ние ще можем да потеглим само след броени дни.

Всичко това, като оставим настрани усилията ни да направим лейди Улма щастлива, преследва само една цел — Деймън и «личните му асистентки» да бъдат приети от висшето общество, когато започне тазгодишният светски сезон. Защото най-доброто съм оставила за накрая. Както лейди Улма, така и Сейдж успяха веднага да разпознаят хората от загадките, които ни остави Мисао!

Това само доказва правотата на предположението ми, че Мисао никога не е допускала възможността ние да се доберем дотук или че ще успеем да проникнем в местата, където са скрити двете половини от ключа на лисицата.

Но съществува много лесен начин да уредим да ни поканят в къщите, в които трябва да проникнем. Макар да сме новодошли и да представляваме сензация като nouveau riche 18 (така ли се изписваше?), ако разпространим историята на лейди Улма там, където трябва, и ако всички искат да узнаят повече за нея — ще ни поканят на приемите! Ето така ще проникнем в двете имения, където трябва да потърсим двете половини от ключа на лисицата, необходими за освобождаването на Стефан! Извадихме невероятен късмет, защото точно сега светският сезон започва и двете имения, които искаме да посетим, са сред първите, в които ще има празненства, едното е галавечеря, а другото е пролетно соаре в чест на първите цветя.

Зная, че редовете, които пиша, са неравни, защото ръката ми трепери. Самата аз се разтрепервам при мисълта, че наистина ще потеглим на път, за да търсим двете половини от лисичия ключ, с който ще измъкнем Стефан от затвора.

О, мило дневниче, вече стана късно — а не мога — не мога да пиша за Стефан. Да бъда тук, в същия град, където е и той, да зная посоката, водеща към затвора му… и все пак да не мога да го видя. Очите ми се затварят и вече едва виждам какво пиша. Искам поне малко да поспя, за да бъда готова за следващия ден, когато ще се разхождам наоколо, ще надзиравам и ще наблюдавам как имението на лейди Улма разцъфва като роза — но сега се опасявам, че пак ще сънувам кошмари как ръката на Стефан бавно се изплъзва от моята.“

През тази „нощ“ те се преместиха, като избраха такъв час от денонощието, когато другите имения тънеха в мрак и тишина. Елена, Мередит и Бони си избраха по една стая на горния етаж за спални, всичките една до друга. До спалните им имаше луксозна баня, с под от мраморни плочи в синьо и бяло. В средата бе разположен удивително привлекателен басейн във формата на огромна роза, достатъчно голям за плуване, отопляван с нажежени въглени. Край него дежуреше една приветлива

прислужница със задачата да се грижи за всичко, свързано с къпането в басейна.

Елена остана очарована от случващото се. Деймън тихомълком успя да откупи няколко роби от някакъв внушаващ доверие търговец при една частна разпродажба. Веднага след това ги обяви за свободни, като им предложи добри заплати и почивни дни. Почти всички от доскорошните роби бяха истински щастливи да приемат предложението му. Само малцина предпочетоха да напуснат или да избягат, най-вече жени, загрижени за издирването на семействата си. Другите щяха да останат да работят в имението под надзора на лейди Улма, когато Деймън, Елена, Бони и Мередит си тръгнеха, след като освободят Стефан.

Лейди Улма получи стая на долния етаж като управител на имението, макар че едва не се наложи на Деймън да прибегне до груба сила, за да я убеди да поеме длъжността. Самият той си избра една стая за кабинет, но само за през деня, защото не беше много вероятно да се задържа нощем в къщата.

Около това се стигна до леко объркване. Повечето от персонала в имението знаеше как да се държи с господари, които са вампири, а момичетата и младите жени, които идваха да шият или да чистят, като че ли очакваха да бъде обявено някакво разписание за дежурствата на всяка от тях като донор на кръв.

Деймън обясни всичко това на Елена, която отхвърли тази идея още преди да бъде осъществена. Тя бе готова да се закълне, че Деймън тайно се надяваше да му бъде осигурен непресекващ приток от дарителки на кръв, като се започне от едва напъпилите момичета и се стигне до зрелите хубавици с червени бузи, които ще се радват да бъдат „пресушавани“ като бурета с бира, за да получат в замяна красиви гривни и традиционно съпътстващите сладки приказки.

Освен това Елена отрече идеята Деймън да излиза на лов. Сейдж бе споменал, че вече плъзнали слухове за възможна външна връзка: нещо като курс за напреднали тюлени 19 .

— И те могат да се окажат единствените в целия свят вампирски тюлени — подхвърли Елена язвително, но този път пред група роби само от мъжки пол. — Способни са дори акулите да ухапят. Сигурно вие, момчета, можете да излизате навън на лов за хора, както совите ловят мишки — но само после не си правете труда да се завръщате у дома, защото ще заварите вратите заключени… завинаги. — Издържа на втренчения поглед на Сейдж, докато нейното изражение не стана стоманено твърдо и той внезапно се разбърза нанякъде, под предлог, че имал да върши нещо друго в имението.

Елена обаче не възразяваше Сейдж да излиза с тях просто така, за компания. След като научи как Сейдж бе спасил Деймън от разярената тълпа, която го бе причакала по пътя към Мястото за сборищата, тя реши, че ако Сейдж евентуално поиска от нейната кръв, ще му даде без колебание. След няколкото дни, през които той се навърташе в къщата край доктор Мегар, а после се премести в имението на лейди Улма, тя се зачуди дали аурата й бе изгубила от въздействието си и дали сдържаното, затворено държане на Деймън не го лишаваше от нещо, което той трябваше да знае. Затова тя продължаваше да го обсипва с намеци, докато веднъж той се преви надве и се разсмя до сълзи (но дали беше само смях), а накрая пристъпи към нея и й припомни американската поговорка: Може да доведеш коня до реката, но не можеш да го накараш да пие. В този случай, продължи той, можеш да поведеш една озъбена черна пантера — както тя обикновено си представяше Деймън — до водата, ако използваш електрически остен за добитък, но след това ще си пълен глупак, ако й обърнеш гръб. Елена също се смя до сълзи, но продължаваше да си повтаря, че ако той искаше кръвта й, има право да получи дял с приемлив размер.