Чтение онлайн

Първите думи на полицейския началник прозвучаха като наизустени, все едно че някой бе дръпнал връвта, освобождаваща пружината на говореща кукла от двадесети век.

— Матю Джефри Хъникът, арестувам те за нападение и нанасяне на телесна повреда на Каролайн Бюлз Форбс. Имаш право да запазиш мълчание…

— Както и вие — просъска му Мат. — Но не за дълго! Чухте ли как изведнъж пресекна врявата, вдигана от тези гарвани? Децата идват в Олд Уд! И вече са съвсем близо!

Шериф Мосбърг бе от онези, които никога не млъкваха, преди да са свършили, затова продължи:

— Разбираш ли си правата?

— Не, сър! Mi ne komprenas глупости!

Една

бръчка се вряза между веждите на шерифа.

— На италиански ли се опитваш да ми говориш?

— Това е на есперанто… но сега нямаме време за това! Те са тук… и о, Господи, Шиничи е с тях! — Последното изречение Мат изговори с най-тихия възможен шепот, като сведе глава, за да надниква предпазливо през високите треви по края на гробището, без да ги разклаща.

Да, това беше Шиничи, хванал за ръка едно малко момиче, може би едва на дванадесет години. На Мат това хлапе му се стори смътно познато: живееше някъде нагоре край Риджмънт. Но как му беше името? Бетси, Бека…?

Шериф Мосбърг тихо простена.

— Племенницата ми — задъхано изрече, като изненада Мат, че може да говори така тихо и нежно. — Това, всъщност, е моята племенница Ребека!

— Добре, само стойте неподвижно и наблюдавайте — прошепна му Мат. Цяла върволица от деца следваше Шиничи, като че ли беше някакъв сатанински свирач като онзи от приказката, подкарал чрез вълшебното си свирене отначало плъховете, а после и децата от града Хамелн след себе си. Лъчите на залязващото слънце осветяваха яркочервените краища на черната му коса и очите му с цвят на злато. Децата се кикотеха и припяваха доста изопачена версия на „Седемте малки зайчета“. Някои от тях се отличаваха с гласовете си, звучащи много по-мелодично благодарение на уроците по пеене в забавачката. Мат усети как устата му пресъхна. Агонизиращо бе да ги наблюдава как се отдалечават към горския гъсталак, като жертвени агнета, поведени към кланицата на заколение.

Трябваше да обясни на шерифа, че не бива да се опитва да стреля по Шиничи. Това наистина щеше да причини изригване на всичките сили на Ада. Но след малко, точно когато отпусна облекчено глава, като видя как последното от децата изчезна сред гъсталака Мат отново подскочи тревожно.

Шериф Мосбърг се готвеше да се изправи.

— Не! — Мат го сграбчи за китката.

Шерифът се дръпна от него.

— Трябва да отида там! Той е докопал племенницата ми!

— Няма да я убие. Те не убиват деца. Не зная защо, но не го правят.

— Нали чу на какви мръсотии ги учи той. Друга песен ще ми запее, като види моя глок, прицелен в главата му.

— Слушайте — рече му Мат, — нали бяхте дошли да ме арестувате? Искам от вас да ме арестувате. Но не навлизайте в тази гора!

— Никаква гора не виждам — промърмори шерифът презрително. — Едва има място за тези хлапета да насядат по тревата край дъбовете. Ако искаш поне веднъж в живота си да бъдеш полезен, изтичай да хванеш едно-две от дечурлигата, щом побягнат.

— Защо ще побягнат?

— Като ме видят, ще се разпръснат. Вероятно ще хукнат във всички посоки, но някои от тях ще поемат по пътеката, от която дойдоха. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Не, сър — бавно, но твърдо му отказа Мат. — И… вижте… вижте какво, умолявам ви да не отивате там! Повярвайте ми, зная какво говоря!

— Не зная с каква дрога си се надрусал, но точно сега всъщност въобще нямам време да приказвам с теб.

И ако още веднъж се опиташ да ме спреш — той размаха пистолета си пред Мат, — ще те завлека пред съда за още едно провинение, за възпрепятстване на правосъдието. Разбра ли ме?

— Да, разбрах — промълви Мат, внезапно почувствал се безкрайно уморен. Върна се назад в укритието си, докато шерифът нададе изненадващо лек звук, преди да тръгне нататък към гъсталака. После шериф Мосбърг прекрачи между дърветата и изчезна от погледа на Мат.

Мат седна на тревата и остана цял час там, облян в пот. Едва се удържаше да остане буден, когато в гъсталака настана някаква суматоха и Шиничи се появи оттам, повел след себе си засмените пеещи деца.

Но шериф Мосбърг не се показа зад тях.

Следобед, след „наказанието“ на Елена, Деймън нае стая в същия жилищен квартал, където живееше доктор Мегар. Лейди Улма остана в кабинета на доктора, за да могат Сейдж, Деймън и доктор Мегар да я излекуват докрай.

Тя вече не говореше за тъжни теми. Толкова много им бе разказала за имението, в което бе преминало детството й, че слушателите имаха чувството, че познават всяка стая, въпреки че са били толкова много.

— Предполагам, че сега домът ми е пълен с плъхове и мишки — натъжено изрече тя, след като стигна до края на поредния си разказ. — Както и с паяци, и с молци.

— Но защо? — попита Бони, като не видя тайните знаци, които й правеха Мередит и Елена, за да престане да я пита.

Лейди Улма изви глава и се загледа в тавана.

— Заради… генерал Веранц. Демонът на средна възраст, който ме видя, когато бях още едва на четиринадесет. Като поведе въоръжения си отряд за нападението срещу дома ми, войниците му изклаха всяко живо същество, което завариха вътре — с изключение на мен и моето канарче. Родителите ми, дядовците и бабите ми, лелите и чичовците ми… по-малките ми братя и сестри. Дори и котката ми, спяща до прозореца. Генерал Веранц заповяда да ме доведат при него, както си бях само по нощница, боса, с несресана коса и разпусната плитка. До него беше поставена клетката на моето канарче, още покрита с кърпата, с която закривах клетката нощем. То бе още живо и весело чуруликаше, както винаги. Точно това някак си направи всичко наоколо да изглежда още по-зловещо — като в някакъв кошмарен сън. Трудно е да се опише.

Двама от войниците на генерала ме държаха за ръцете, когато ме завлякоха пред него. Държаха ме здраво, за да не побягна. Тогава бях толкова млада, нали разбирате, и всичките ми спомени за онзи ден са вече смътни. Но още помня съвсем ясно какво ми каза генералът:

— Заповядах на това птиче да пее и то запя. Казах на родителите ти, че искам да ти окажа честта да станеш моя жена, но те ми отказаха. Огледай се наоколо. Питам се какво желаеш. Искаш ли да бъдеш като канарчето? Или предпочиташ да споделиш участта на родителите си?

И ми посочи един от тънещите в мрак ъгли на стаята, макар че още грееха факлите, оставени да горят през цялата нощ. Все още имаше достатъчно светлина, за да видя купчината закръглени обекти, затрупани със слама или трева от едната им страна. Или поне така си помислих в първия миг, наистина. Бях толкова невинна, а предполагам и шокът бе причинил нещо на мозъка ми.

— Моля те — каза Елена и нежно погали ръката на лейди Улма. — Не бива да мислиш само за това. Ние те разбираме…

Но лейди Улма сякаш не я чу и продължи да разказва: