Чтение онлайн

Изражението на лицето му беше толкова особено, толкова сложно, че Паулиний знаеше – няма да може да го разчете и за хиляда години.

Но се страхуваше от него.

– Цезаре – каза бързо той, – съжалявам, че допуснах тази натрапница при теб. Ще я отстраня и ще се справя с нея, както заслужава да се...

– Не – каза разсеяно императорът, поглъщайки племенницата си с поглед. – Не е натрапница. Кажи ми, Паулиний – ти знаеше ли?

Устата му пресъхна.

– Не – каза Юстина – Юлия, – той не подозираше нищо.

– Това обяснява много неща… – все още със същия замислен тон рече императорът. – Защо например избра да дадеш прошка на тази безполезна

Невероятно, но тя се усмихна. И отново се превърна в Юстина, вместо в някаква загадъчна патрицианка от Флавиевия род.

– Да, но ако ти престъпиш моето толкова публично опрощение, хората ще искат обяснение. Какво ще им кажеш?

– Един император не дължи на никого обяснения за постъпките си!

– Но ти вече петнайсет години даваш обяснения, за да се измъкнеш от сянката на баща ми, която виси над теб!

Неспокойно движение.

– И къде беше през всичките тези години, Юлия?

Паулиний отвори уста и установи, че самият той отчаяно очаква отговора. Затвори я.

– В Храма на Веста. Там, където винаги съм искала да отида. Трябваше първо да умра, преди да отида там

– Хората говорят, че си чакала дете

– Нямаше дете. Опитах се да се пробода, но… – усмивка озари лицето – Веста не искаше да умирам все още. Затова отидох при нея. Тя явно нямаше нищо против липсата на девственост.

– Някой ти е помогнал да избягаш! – отсече Домициан.

– Върховната жрица весталка, която вече е мъртва. И още един-двама, които няма да назова.

Дълга пауза.

– Аз все още мога да убия Флавия, нали знаеш – рязко каза той. – Замених екзекуцията с изгнание, но тя още утре заминава за Пандатерия [23] . Знаеш ли какво е това? Малка гола скала насред океана. Доста жени от императорски произход са намерили смъртта си там, една или две от тях дори носеха твоето име. Кой знае дали още една августейша изгнаница няма да падне от тази скала и да си счупи врата?

– Хората ще разберат. Ще повярват на най-лошото, защото, чичо, те не те харесват особено.

Викс се сви на пода като кученце и изпръхтя леко. Домициан го прониза с острия си поглед, преди да обърне очи към племенницата си.

– Значи не ме харесват?! И ти мислиш, че страдам особено от това?

Гласът стана по-дълбок и плътен, имитирайки неговия:

– Точно така!

Преди Паулиний да успее да примигне, Домициан беше впил ръцете си в шията на племенницата си. На Паулиний и на още двама стражи им коства усилие да го откъснат от нея… Викс се възползва от възможността да се шмугне в най-далечния ъгъл на стаята, на сигурно място, далеч от суматохата.

– Завържете я – сопна се императорът на пазачите, дишайки на пресекулки. – Завържете я. Веднага! – Той нададе рев, когато се поколебаха да посегнат на августейшата му роднина… на весталка… на каквато и да беше. Паулиний се обърна, за да не гледа Юлия с червени отпечатъци от пръсти върху шията, която кротко подаде китките си.

– Цезаре – обърна се той към Домициан. – Цезаре, моля те!– Флавиевският глас беше по-силен от собствения му:

– Стражи! Задръжте префект

Преторианците го сграбчиха за лактите. Паулиний освободи едната си ръка и я протегна към императора.

– Цезаре, някога молил ли съм те за нещо?

Домициан спря. В свирепия поглед просветна за миг чистота и любов.

– Не – отвърна, като потупа Паулиний по ръката. – Не. Никога. Сега мълчи!

Той се извърна и се доближи към Юлия, докосна косата , където изящните светли златни кичури се разпиляваха по раменете като воал на весталка.

– Имам кичур от тази коса в личната си спалня – разсъждаваше на глас той. – Стои точно до урната с пепелта от тленните ти останки. Макар да допускам, че това не са наистина тленните ти останки, нали? Само косата е истинска… Ти пожертва живота си за своята полусестра, Юлия. Струваше ли си?

– Такава беше волята на богинята ми!

– Би ли го направила отново?

– Разбира се!

– Тогава ще ти дам тази възможност, искаш ли? Пазачи!

Даде им заповед на ухо. Паулиний извърна поглед. Не можеше да понесе да погледне Флавия. Но не Флавия избутаха пазачите в стаята, а втория син. Блед, окован във вериги, измършавял, в отчаяни опити да запази храброто си изражение. Последният наследник на дома на Флавиите. Точно на възрастта на Викс. От ъгъла очите на Викс заблестяха.

– Синът на Флавия Домицила – напълно излишно оповести Домициан. – Поклони се на леля си Юлия, момче!

Разтреперано, момчето се поклони.

– Последният от семейството – продължи императорът. – Брат му е мъртъв, баща му е мъртъв, майка му е почти мъртва. Каква ли ще е съдбата му? Ще спасиш ли и него?

Гласът беше благ и спокоен:

– Ако мога

– Да, но можеш ли? Това е въпросът. Какво би дала, за да спасиш това момче?

– Живота си.

– Но ти вече го даде, нали? За майка му. Какво би могла да дадеш за него?

Момчето местеше поглед от чичо си към леля си и обратно, стон се надигаше дълбоко в гърлото му. Викс стоеше вкаменен в ъгъла си. Паулиний не се осмеляваше да издаде и звук.

– Какво искаш, чичо? – попита съвсем тихо Юлия. – Това е истинският въпрос.

Домициан се засмя с онзи открит, очарователен смях, който толкова рядко си позволяваше.

– Разбира се, че това е въпросът! – каза той развеселен. – Винаги това е въпросът. И за теб винаги ще бъде. Защото затова си изпратена на тази земя, Юлия. За да ме удовлетворяваш! И ако го направиш пак сега и обещаеш да продължаваш да го правиш до края на живота си, тогава ще пусна момчето да си отиде

– О, чичо – каза Юлия някак тъжно, – не мисля, че има нещо на този свят, което може наистина да те удовлетвори!

Паулиний примигна. Синът на Флавия отвори уста в приглушен вик.

– Всъщност си права – призна Домициан. – Винаги си ме разбирала по-добре от всички други, Юлия!

Паулиний все още бе изненадан. Дори и целият настръхнал, той все още беше изненадан… когато Домициан извади камата си и я заби в корема на сина на Флавия!

Устата на момчето се отвори безмълвно. То се свлече – бавно, както се стори на Паулиний. Толкова бавно За един ужасяващ миг всички останаха замръзнали по местата си. Паулиний, с ръце протегнати напред, за да предотвратят фаталния удар. Момчето, притиснало разпорения си корем, простряно на пода, с бликаща по мозайката кръв. Императорът, който безсмислено бършеше ръце в туниката си и оставяше червени размазани петна върху нея. Викс, замръзнал в ъгъла. Юлия, неподвижна като статуя на богинята си. Тогава богинята се превърна отново от мрамор в плът и кръв и проговори.