Чтение онлайн

– … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш. Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.

– Еха! Това е страхотно голямо!

– Защо си го довела? – сниши глас Паулиний.

– Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би е домъчняло… – отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. – Но започвам да се съмнявам,

– Дръж го в преддверието, където никой няма да го види – посъветва я Паулиний.

Жалбите на Флавия го догониха по коридора:

– Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!

 Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!

Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника – наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, – обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора. Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.

Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката .

– Атина!

Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.

– Трябва да ни попееш!

– Разбира се, цезаре! – Тя взе лирата си и стана. Властващият любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?

– Красиво! – аплодира я Маркус, когато песента свърши. – Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!

– Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан – провикна се императорът от мястото си. – Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.

Каква щастлива мисъл.

– А ти какво ще кажеш, Атина? – Императорският глас изведнъж я жилна като камшик и я накара да замръзне на място, преди да успее да развее пурпурния си шлейф. – Какъв късмет, че можеш да пееш като богиня, каквато не си, нали?

– Да, цезаре.

– Сега мога да си те представя как търкаш плочките и пееш на жабите. – Гласът му беше провлечен, развеселен и твърд. – Без коприни, без бижута, без меки пухени легла… Без любовник.

Леки тръпки на вълнение полазиха по врата ми.

– Не. – Гласът беше безизразен. – Нямаше да имам нищо от това. Голяма щастливка съм.

– Да, така е. Всичкият лукс на империята е на твое разположение…

Съвсем бавно лицето стана по-бяло от тебешир.

– Наистина, Атина – каза той меко. – Смяташе ли, че няма да разбера?

Триумфален вик се надигна в мен.

Маркус и Калпурния размениха недоумяващи погледи. Паулиний изглеждаше вцепенен. Флавия хвърли бърз поглед от Домициан към Теа и обратно.

– Чичо, не трябва… Не пред момчетата.

– О, но защо да не гледат? Може би ще научат нещо! Как да се справят с предатели. С измамници. С неверни жени.

– Цезаре… – Теа направи бърза крачка напред. – Господарю и Бог наш, кълна се...

– Значи сега съм бог, така ли? Колко бързо си сменяш мнението. Ще ме молиш ли, Атина?

Аз се изправих развълнувана. За да видя така наречената господарка на Рим на колене.

– Цезаре! – най-неочаквано се намеси Паулиний. – Цезаре! Трябваше да ти кажа. Аз знаех за това. Но тя не е направила нищо нередно. Аз съм ги виждал заедно. Не е имало предателство.

– Шшшт, Паулиний. – Очите на императора не се отместваха нито за миг от любовницата му.

– Но, цезаре, кълна се, че това е истината! Бих ли те излъгал?

– Не, не би. Но тя – да. Не осъзнаваш какви лъжкини са жените. Атина… – Гласът на императора отново прокънтя из стаята. – Колко ли е било лесно да замажеш очите на честен мъж като Паулиний?

– Аз никога...

– Млъкни! – изрева той, а тя отстъпи назад.

– Цезаре! – очите на Паулиний бяха трескави.

– Ще те моля! – Теа падна на колене по средата на стаята. – Това ли искаш? Ще те моля! Ще направя всичко! Само го пожали!

– Твърде горда! – Той стана и се приближи към нея. – Все още си твърде горда!

– Моля те! Господарю и Бог наш, моля те!

– Пълзи!

Тя сведе глава в краката му и притисна лицето си към връзките на сандалите му, ръцете милваха глезените му.

– Домициан, умолявам те Той се наведе, за да докосне приведената глава, очите му бяха отнесени и далечни; дъхът ми спря.

– Атина – каза той, – прекрасна Атина! – И впи пръстите си в събраната на кок коса. – Не! – Той я метна настрана от себе си.

Обърна се и направи жест към стражите си.

– Убийте роба!

Двама преторианци скочиха напред с извадени мечове.

Теа изпищя.

Паулиний отстъпи назад.

Аз притаих дъх.

Ганимед нададе дрезгав ням вик, когато два римски меча се забиха до дръжките в корема му.

– НЕ! – викът дойде от ниския астролог.

Ганимед се олюля назад, с рукнала от устата кръв, молещ за милост с окървавени ръце. Преторианските мечове удариха отново, съсичайки пръстите му по пътя им към сърцето му.

Той падна, от цялата му златна красота остана само кървавочервена маса. Какво разхищение.

– Не, не, не… – астрологът падна върху тялото. – Не, не, Ганимед, не Домициан отмести поглед от трупа, като дишаше тежко. Очите му се обърнаха към мен.

– Благодаря ти, Лепида – каза той формално, – че привлече вниманието ми върху този мъж!

– Удоволствието е изцяло мое, Господарю и Бог наш! – присвих очи аз.

– Ти? – Астрологът ме изгледа с плувнали в сълзи очи. – Ти си казала, че моят Ганимед! … О, богове! Ти, кучка такава! Ще те накарам да си платиш! … – Гласът му се задави и той се разтресе целият, стискайки в дланите си златнорусата глава и люлеейки се напред-назад.