Господарката на Рим
Шрифт:
– Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.
– Не искам деца, искам теб! – Той понечи да хване ръката , помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: – Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!
Тя се отдръпна. Очите се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.
– Аз не мога… Не знам какво да кажа.
– Кажи "може би". Обмисли го. Имаш десет години да решиш.
– А Калпурния?
– Тя не иска да
– Добре… – едва промълви тя.
Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.
– Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! – засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!
Вятърът отвя воала назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото . Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.
– Цвят на царевична коса – каза той. – Или на скитско злато.
Тя продължи да стои безмълвно в центъра на мраморната зала, когато мъжът си тръгна.
– Е – усмихна се Маркус, – издържах ли проверката?
Калпурния пооправи гънките на палата върху прегърбеното му рамо.
– Идеален си!
– И самата ти изглеждаш прекрасно! Жълтото ти отива!
Тя сведе поглед, докато си играеше с една златна гривна.
– И все пак бих предпочела да остана тук и да си чета в библиотеката, отколкото да ходя на вечеря с императора.
Откакто беше преживяла ужаса на годежния си прием не бе стъпвала в двореца. Маркус можеше да си представи какво си мисли.
Докосна брадичката и тя вдигна поглед.
– Този път няма да е като тогава
– Ами ако е?
Той се усмихна.
– Ами тогава ще те доведа обратно вкъщи. Предишния път го направих, нали?
– Да, така е. – Остана неподвижна за момент, с буза, допряна до ръката му, преди да се обърне и да вземе палата си с кехлибарен цвят. Той забеляза, че носи наистина прекрасни обици от топаз. – Готова съм.
– Храбро момиче.
– Калпурния! – Паулиний нахълта през вратата – блестящ в златото и пурпура на официалната си преторианска униформа, и целуна годеницата си по бузата. – Татко! Как си? – каза и за изненада на Маркус го прегърна, вместо обичайното сконфузено ръкостискане.
– Много добре! – Маркус се вгледа в сина си. – Както и ти, доколкото виждам. Хладен глас долетя от стълбите към втория етаж:
– Паулиний! Колко рядко те виждаме напоследък Лепида се понесе надолу, за да се присъедини към тях – райска птица в опръсканата със злато алена коприна, с коса, оплетена в мрежа от рубини и перли.
– Драга Лепида – поклони се той. – Добре изглеждаш.
– "Добре изглеждаш"? Пренебрегваш
ни от седмици, а сега очакваш да… – Ледените думи на Лепида увиснаха във въздуха, когато Паулиний я заобиколи и взе по няколко стъпала наведнъж, за да грабне малката си сестричка, която подаваше глава иззад вратата на спалнята си.– Ето я и патрицианката, която пренебрегвах! – той разчорли пухкавата кестенява коса. – Как са главоболията ти, Бина?
– По-добре, а и съм пораснала с цели два пръста!
– Забелязвам. – Паулиний я сложи на пода, а тя се засмя. – Ще трябва да се възползвам от компанията ти, преди да те загубя заради обожателите, които ще започнат да те ухажват. Хайде да отидем на езда утре. Твоята луда леля Диана има една кобила, която е достатъчно кротка за теб...
– Неприятно ми е да прекъсвам този трогателен миг – ветрилото от паунови пера на Лепида се движеше напред-назад, като котешка опашка, – но ще закъснеем.
– Нека първо видя как изглежда татко.
– Аз вече го направих вместо теб – каза Калпурния. – Нали не мислиш, че ще позволя да се яви пред императора със смачкана тога?
– Обратно в леглото! – Лепида хвана дъщеря си за рамото и я завъртя към стаята . – Няма значение какво е облякъл баща ти за пред императора. Защото независимо дали неговите предшественици са били императори, или не, той е просто един скучен сакат старец!
Сабина потрепери. Сянка на отвращение пробяга по лицето на Паулиний.
Маркус сви рамене. Само почакай, помисли си той. Само почакай!
– Бягай в леглото, мъниче – обърна се той към дъщеря си.
– Е! – Лепида нагласяше златистия копринен воал върху косата си, докато дъщеря се отдалечаваше към стаята си. – Вече може ли да тръгваме?
Калпурния погледна надолу и намести гривната си точно върху китката.
– Лепида – каза тя, – някой някога казвал ли ти е, че си жестока, злобна и себична уличница?!
Маркус примигна. Устата на Лепида грозно зейна в почуда.
– Ти си порочна! Ти си безпринципна! Ти малтретираш робите си, наскърбяваш дъщеря си!
– Е… – Лепида дойде на себе си, – а ти си просто една завистлива...
– И нещо повече – ти си най-лошата, най-немарливата и най-престъпната съпруга в цял Рим! – Калпурния погледна към Маркус. – Мисля, че вече можем да тръгваме!
Паулиний сподави нещо, което можеше да се приеме за покашляне, а Маркус се усмихна. Не, той не просто се усмихна, а се ухили до уши – нещо, което не му се беше случвало от много време.
– Да – съгласи се той, – мисля, че сме готови!
Зимният вятър навън беше докарал вледеняващ дъжд, но атмосферата в носилката по пътя към двореца, беше още по-студена.
Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.
– Вие продължавайте – каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.
Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.