Чтение онлайн

Той обърна една плочка и започна енергично да пише някакви цифри на гърба.

– Господарю и Бог наш? – Прокарах гальовно пръстите си по китката му.

Той отдръпна ръката си.

– Върви си вкъщи. И прати писарите ми!

Ядосана се измъкнах от леглото, надянах туниката си през глава с пръсти, все още размекнати от действието на наркотика. Излязох от стаята с най-съблазнителното полюляване на бедра, на което бях способна, но той не ме повика да се върна. Е, беше склонен да се поддава на странни настроения… Още повече след екзекуцията на онази непокорна

– Внимавай къде стъпваш – каза глас в краката ми.

Подскочих. Насред мраморния коридор върху мозайките пред покоите на императора с кръстосани крака седеше синът на Теа. Той клатеше чифт мърляви зарове в загрубялата си ръка и вдигна въпросително глава към мен.

– Искаш ли да хвърлиш? – предложи той.

С крайчеца на окото си забелязах обичайните навъртащи се наоколо освободени роби и придворни, които наостриха уши при вида на двамата императорски любимци.

– Защо не? – казах с меден глас, взех заровете и ги метнах колкото се може по-бързо. Без съмнение гъмжаха от детски болести.

Той подсвирна, като погледна заровете.

– Лош късмет, Лепида...

– Ти пък какво знаеш за късмета?

– Аз съм наследил късмета на майка си – сви рамене той. – Всички евреи сме родени с късмет, инак никой от нас нямаше да е жив!

– Ами баща ти? Не си ли наследил половината от късмета си от него? – усмихнах се аз. – Може би гладиаторите не са такива късметлии като евреите. Впихме поглед един в друг. Заради публиката – любимците на императора винаги си имат публика – го погалих по главата. Той изтрака със зъби като куче и аз отстъпих крачка назад. Не можех да си позволя да съм непредпазлива. Не и с момче, чийто баща е носил прозвището Варварина.

Погледнах бързо през рамо, а синът на Теа сложи два пръста в уста и изсвири толкова пронизително, че всички роби, освободени мъже и придворни в радиус от около петдесет крачки се обърнаха.

– По-добре се надявай късметът ти да се промени, Лепида – провикна се той. – Или си прецакана, прецакана, прецакана.

Няколко сподавени хихикания достигнаха до ушите ми.

– Маркус? – усмихната, Калпурния се вмъкна през вратата на библиотеката му. – Защо седиш на тъмно?

– Любувам се на красивия залез в пролетната вечер! – усмихна се той. – Ела да му се насладиш заедно с мен.

– Разбира се – Тя си взе стол. – Макар че залезът е там, а ти си обърнат на другата страна.

– Организирам едно пътуване. – Маркус прибра настрана някакви документи.

– За себе си?

– Не, не е за мен.

Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата бе осигурила на Маркус дискретност.

– Аз ще се погрижа за Флавия и сина – беше казала императрицата без притеснение. – Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките

– Да – беше свил рамене Маркус. – Тя ми писа в Кремона, след като лудостта бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не вярвах, но тогава повярвах. Помогнах .

Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.

– Маркус… – беше започнала тя.

– Запази тайните си. – Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. – Няма да любопитствам.

– Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?

Тя се усмихна.

– Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.

– От колко време стои затворен там?

– От екзекуцията на весталката.

Запазиха тишина за миг.

– Сабина има молба… – Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. – Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.

– На игрите? – примигна Маркус. – Тя е твърде малка, за да ходи на игри.

– Каза, че вече е била.

– Тогава не разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.

– Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. – Калпурния се усмихна. – Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.

– Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената – меко каза Маркус.

Калпурния се изчерви.

– Сядам най-отзад.

– Ясно – усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. – Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?

– За мнението ми ли ме питаш?

– Започнал съм да го ценя високо!

Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.

– Заведи я, колкото да се срещне с Паулиний, може би тя ще успее да го накара да се усмихне. Може да я върнем у дома, преди да е започнало кръвопролитието.

– Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.

– Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.

– И ти ли ще дойдеш?

– Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!

– Какво щях да правя без теб, Калпурния!

Тя приглади един кичур коса зад ухото си.

– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.

– Пак ли си тормозила готвачката?

– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!