Чтение онлайн

Ариус и Паулиний се спогледаха без ентусиазъм. Сведох замислено поглед. Не исках да си седя вкъщи в очакване дали любимият ми човек ще се върне жив. Вече се бях изморила от това. Аз исках… За първи път исках да съм брънка от веригата.

Ариус се обърна към Маркус:

– Още нещо: как да сме сигурни, че можем да ви се доверим?

Паулиний примигна. Маркус и императрицата гледаха безизразно.

– Вие, патрициите, сте свикнали да жертвате други хора за своите интереси – възропта Ариус. – Какво струва за вас животът на един изхабен стар гладиатор? Или пък животът на някаква певица еврейка? Кой може да е сигурен, че няма да ни хвърлите

– Я слушай, ти… – настръхна Паулиний.

Маркус го накара да кротува само като вдигна пръст.

– Как да сте сигурни, че можете да ни се доверите ли? – попита той Ариус. – Няма как. Но не можете да си върнете сина обратно по никакъв друг начин.

Кратко мълчание. Аз погледнах императрицата, а тя погледна мен. Ариус погледна Маркус, а той погледна него. Паулиний стоеше навъсен.

Императрицата изшумоли със зелената си копринена туника, докато оставяше чашата си с вино на масата.

– Изглежда, че просто ще се наложи да се доверим едни на други, Атина! – каза тя. – Не, всъщност Теа, нали?

– Да – отговорих аз. – И така, колко скоро можете да вкарате Ариус в двореца?

– Не много скоро – отвърна императрицата. – Ще изчакаме до септември.

– Септември?!

Ариус и аз извикахме в един глас. Дотогава оставаха месеци, а на Викс му предстоеше двубой в Колизеума следващия месец. Негови скици – целият въоръжен и с шлем като на баща му – вече бяха разлепени навсякъде из града. Дори бях видяла надпис с тебешир, изписан на една училищна врата: Версенжеторикс, Младият Варварин разтуптява сърцата на всички малки момиченца.

– Искам Домициан мъртъв сега, не след месец!

– Засега са само слухове – каза императрицата, – но се говори, че наскоро съпругът ми е получил датата на смъртта си от Несий. Според Несий и звездите Домициан ще умре на осемнайсети септември в пет следобед. Докато този ден и час не отминат, той ще бъде постоянно нащрек. Ще ударим на следващия ден, когато се наслаждава на избавлението си. Точно когато се чувства най-неуязвим.

– Казвате, че трябва да чакаме почти три месеца? – извиках аз. – Синът ми може да умре до броени седмици!

– Викс ще се справи – каза императрицата. – Този твой малък побойник е същинска напаст, но развлича Домициан. Стига да се забавлява, съпругът ми не убива никого.

– Чуйте ме… – Ариус сплете ръце. – Добре, ще чакаме, но ако синът ми загине на арената, и Домициан ще бъде мъртъв! Още същия ден! Същия час! Не ме интересуват вашите планове!

Императрицата го погледна изпитателно.

– Ти ли обучи сина си, Варварино?

– Да.

– Тогава съм сигурна, че ще оцелее на арената, и то със стил.

Аз извърнах лице. Ариус намери ръката ми и я взе в своите ръце.

– Смятам, че обсъдихме всичко необходимо. – Императрицата се пресегна за палата си. – И мисля, че е време да се връщам в Домус Августана. Ако закъснея дори и с минута, Домициан ще изпрати стражите да разпитват сестра ми. Тя би излъгала, за да ме спаси, въпреки че храни искрена неприязън към мен, но праведният съпруг няма да може, дори и за да спаси собствения си живот.

Разделихме се безмълвно. Паулиний стоеше неподвижно, държеше преторианския си шлем ръце и изглеждаше сконфузен. Императрицата кимна за сбогом и се качи в наетата си носилка. Маркус раздигна чашите за вино, оправи възглавничките и кръга столове със спокойствието на човек, отдавна свикнал да прикрива следите си. Ариус и аз се измъкнахме през

– Поздравления – казах аз. – От гладиатор се превърна в наемен убиец! Надявам се, че си струва, защото така изоставихме сина си

– Той ще оцелее! – стисна ръката ми Ариус. – Теа, довери ми се!

– Как така няма да ме приеме? – Погледнах високомерно императорския ковчежник, но той ми отвърна със същия поглед.

– Императорът е зает в момента, домина!

– Но мен ще иска да види.

Грациозно се извих в копринените дипли на туниката си с цвят на нефрит, като припомняне какво точно значех за Господаря и Бога на Рим.

– Той заповяда и вие да изчакате като всички останали, домина.

Кипнала от ярост, зачаках. Пред вратата, в мраморния коридор, като някоя безделничеща робиня, заедно с всичките тъжители, служители и придворни, които се тълпяха с надежда да получат кратък миг императорско благоволение. Трябваше да понасям любопитството, погледите, шушуканията на онези, които не само ме гледаха злобно, но се и молеха за моя провал.

Най-сетне вратите се отвориха широко, но не моят величествен любовник излезе от там. Беше момиче със златна коса и глупава усмивка; някоя си Аурелия Руфина, сенаторска съпруга, станала обект на много клюки заради красотата си. Седемнайсетгодишно момиче, което елегантно си вееше с ветрило, докато лежерно излизаше от частните покои на Домициан. Седемнайсетгодишно момиче, което си позволи, докато минаваше покрай мен, да ми се подсмихне самодоволно.

Разтеглих устните си в усмивка и дръзко отворих вратата на императорския таблинум, преди икономът да успее да възрази:

– Лепида Полиа!

Домициан едва повдигна поглед, докато коригираше послеписа на някакво писмо. Един писар стоеше надвесен над рамото му с плочка, а друг носеше цяла купчина нови пера за писане, двама придворни връхлетяха в стаята с още свитъци, а после изхвърчаха навън с току-що подпечатани императорски декрети, а един центурион пристъпваше от крак на крак в очакване да докладва.

– Помислих си, че вероятно ще се появиш.

– Как бих могла да издържа без теб толкова дълго време, Господарю и Бог наш?! – Положих усилия да прикрия усмивката си. Безспорно изпитваше лоялността ми, за да провери дали ще направя на въпрос малката му недискретност. – Защо не отпратиш писарите? Не мислиш ли, че работи достатъчно за днес?

– Зает съм. – Той запечата един пакет с писма и го подхвърли на някакъв роб.

Аз прокарах пръстите си по ръката на Домициан.

– Тогава ще се видим на игрите утре сутрин, нали? – Щях да седя в императорската ложа за игрите Секуларии – най-зрелищните игри за цялата година. Имах нова пламтящочервена стола, специално ушита, за да си подхожда с цвета на огърлицата от огнени опали, които Домициан ми подари миналия месец.

– Няма да си ми нужна по време на игрите утре.

Той щракна с пръсти и един мазен освободен роб ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата. Няколко души незабавно се втурнаха към мен и започнаха да се кланят и да изливат молбите си. Но повечето придворни с медени езици и завистливи очи в същото време се бяха скупчили около онова високомерно русо същество, Аврелия Руфина!