Вихър
Шрифт:
Поне сега знаеше как да се облече.
Облеклото на Синд беше изпълнено с чувственост — проста дреха без яка, с дълбоко деколте, пристегната в кръста и леко разширена над коленете. Нямаше копчета, ципове или велкро, за да е ясно как не се разпадаше. На кръста си имаше обикновен колан. Разбира се, като всички „обикновени, прости и добре ушити“ дрехи, тя беше струвала на Синд една четвърт от последната й премия.
Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ — свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване — носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха
Един цивилен беше купил търговските права за тази тъкан и я беше модифицирал. Материалът остана фототропичен — но отразяваше обкръжаващата среда отпреди пет минути. Цветовият записвач и забавящото устройство бяха част от дрехата — всъщност коланът на роклята на Синд. Беше снабден и с блокиращ компютър с просто цветово колело, което можеше да отхвърли фототропните команди, за да не би притежателната да се окаже с розова рокля на оранжев фон. Коланът също така имаше сензори, които понижаваха или увеличаваха цветовата реакция, за да съответства на нивото на осветление. В добавка изпращаше стробоскопични образи на случайни интервали, а за да не изгуби интерес публиката, от време на време за части от секундата някои места ставаха прозрачни, за да разкрият какво има отдолу. Тази прозрачност можеше да се програмира в съответствие с предпочитанията на собственика на дрехата. Или, в случая на Синд, никога да не показва ножа в ножницата на гърба й или миниуилигъна отзад на кръста.
Синд отиде на срещата със Стен с убийствени дрехи във всеки един смисъл.
И поне веднъж мъжкото животно не се изложи. Стен не само забеляза и похвали роклята й, но и зададе интелигентни въпроси — сякаш наистина го интересуваше как работи дрехата.
И което беше още по-добре, беше донесъл съответстващо цвете.
Цвете не беше точната дума. Преди еони земен градинар, отглеждащ орхидеи, изгонен от родния си дом на тропиците, беше създал съвършената орхидея — много, много малки цветчета на едно стъбло, кръстосани с естествено хамелеонна и силно адаптивна растителна форма. Резултатът беше жив букет — огърлица, която идеално съвпадаше с облеклото на носителя си.
Синд даде на Стен малка целувка и го прегърна за благодарност. И докато се отдръпваше, позволи на ноктите си да погалят врата му и да се спуснат по гърдите му.
Не искаше той да си помисли, в края на краищата, че тя е напълно девствена…
Бар-ресторантът беше скатан в индустриална улица без изход недалече от посолствата на Първичен свят. Стен пропусна завоя и трябваше да обърне наетия гравислед — учтиво беше отказал пищния официален транспорт, който му бе предложен — за още един опит. Сградата стоеше отделена, изолирана в сумрака, почти неразличима. Но докато грависледът се спускаше, ярките й светлини се запалиха.
Синд премигна срещу блясъка. Светлините бяха не толкова предназначени да огреят пътя, а да позволят на хората вътре да видят кой се приближава. Имаше малък знак на средата на виещата се пътека:
Западен салон за хранене. Номер две.
— Не особено екзотично име — отбеляза тя.
Стен се ухили.
— Тук има зъбчати колела, зацепени в зъбчати колела. Предполага се, че това място е започнало съществуването си на Земята много, много отдавна. Имам предвид преди Империята. До град на име Ленгли. Посещавала го изключителна клиентела, разказва историята. Което не се е променило и през тези векове.
— А мога ли да попитам кои са клиентите? — Тя вдигна ръка, преди Стен да успее да отговори. — Не ми казвай, само ми подскажи.
— Добре, вземи всяка буква от името: УСИП.
— УСИП — промърмори Синд.
— Дълго И — добави Стен.
О, като
в старинния израз „Убий с изключително предубеждение“. Синд беше чувала термина от по-старите разузнавачи. Официално разрешено убийство.Вътре ресторантът беше изпълнен с мебели от истинска кожа, тихи разговори и умело обслужване.
Управителят беше истински ужасяващ.
Половината му лице липсваше, заменено от кожена маска. Синд се зачуди колко ли дълго е останал без медицинска помощ — беше рядко да се види, поне в тази развита цивилизация, някой, на когото възстановителната хирургия не бе успяла да помогне. В първия миг той не забеляза присъствието на Стен и Синд. Наблюдаваше двама сервитьори, които закриваха голяма дупка в ламперията. После поздрави новодошлите сякаш бяха непознати:
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Тя е чиста, Деланей.
Деланей се усмихна с половината си лице.
— Наистина е. Имам уютно местенце горе, капитане. А приятелката ви е на далечния бар. Ще я доведа горе.
— Идвал ли си тук и преди? — прошепна Синд, докато Деланей ги превеждаше през безмълвната луксозна обстановка.
— Не, аз и Деланей се познаваме от доста отдавна.
Слухът на Деланей беше доста остър. Той спря.
— За ваше сведение, капитанът ме измъкна изпод една голяма планина веднъж. Голяма планина. През лоши времена. Когато не разсъждавах особено ясно.
Пръстите му докоснаха мястото, където се беше намирало лицето му.
— Трябваше да го сторя — обясни Стен. — Дължеше ми пари.
Малко смутен, той промени темата.
— Какво е станало със стената?
— Някога да си си имал вземане-даване с октопод със служебно име Квебек девет три Майк? Тя самата се нарича Крейзи Дейзи? Сладка е, стига да си падаш по главоноги.
Стен се замисли, после поклати глава.
— Напуснала активна служба като командващ офицер от „Богомолка 365“ — добави услужливо Деланей. — Но май е служила далече от 1300 Централно, доколкото си спомням.
— Сигурно е било преди моето време — почакай. Не бяха ли именно от това подразделение онези, които откраднаха спортната арена?
— Точно те.
— Ясно. Познавам екипа. Но нея никога не съм я виждал. Да не е в някакъв списък с ренегати?
— Сигурно я бъркаш с някого — отговори Деланей. — Няма проблеми с никого тук.
— Извинявай, нямах намерение да те прекъсвам.
— Както и да е, беше тук този следобед. Празнуваше нещо. Непрекъснато изплуваше от резервоара си и се разхождаше край бара. Стана зла. Изпи доста чаши дженевер със сух лед. Беше си купила и играчка. Старо огнестрелно оръжие, което сама си модифицирала. Наричаше го ловна пушка. Както и да е, реши, че не е зле да го изпробва. Може би трябваше да се намеся, но… В крайна сметка, тя показа как се зарежда — имаше специални муниции за него, — после каза, че може да пробие дупка в стената, достатъчна за да се хвърли човек. Мъжът в дъното — бивш анализатор от корпус „Меркурий“ трябваше да си замълчи, но надрънка всякакъв дракх. Така че Дейзи гръмна, проби стената и поиска да хвърли мъжа в дупката. Той се оказа прав, дупката не беше достатъчно голяма. Но Дейзи продължи да опитва. Трябваше да й кажа да престане и да се прибира вкъщи още след третия-четвъртия опит.
Синд сподави смеха си. Деланей ги заведе в малка стая и ги настани да седнат.
— Какво ще желаете, капитане? Скоч или сте на стрег тази вечер?
Стен реши да бъде разумен.
— Скоч. Рано е.
— Имате ли „Черно кадифе“? — попита Синд.
— Имаме всичко. Ако не става за пиене, имаме игли и свещички. И ще кажа на Арета — това е името, което предпочита да използва — да дойде.
Той си тръгна.
— Това — пробва да отгатне Синд — е шпионски бар? Нали така?
— Така е. Най-вече на „Богомолка“.