Вихър
Шрифт:
На вратата се почука.
— Отворено е. — За миг се зачуди какво ново, последно неколкоминутно издевателство е измислил Килгър. Но никой не влезе. Вместо това последва още едно почукване.
Стен се намръщи, Отиде до вратата и я отвори.
Трима дребни, мускулести млади мъже стояха на прага. Бяха в цивилни дрехи — но по костюмите им личеше, че служат на доста високопоставена личност.
Бяха гурки. Застанаха мирно и отдадоха чест. Стен понечи да им отвърне, после се спря.
— Простете ми, благородни създания, но вече не съм войник.
— Все още си войник. Ти си
— Благодаря ви за добрите думи — отговори Стен. — Ще влезете ли? Имам няколко свободни минути.
Той ги въведе вътре. Тримата останаха в неловко мълчание.
— Да поръчам ли чай? — попита Стен. — Или уиски, ако не сте на служба? Трябва да се извиня за лошия си гуркали. Но езикът ми е поръждясал.
— Не искаме нищо — отвърна единият.
Другите двама погледнаха към него и кимнаха. Явно той беше избран за говорител.
— Името ми е Лалбахадур Тапа — представи се мъжът. — Този тук е Читаханг Лимбу. А този — Макаджири Гурунг. Той смята, че е от по-висша каста, но не оставяй арогантността му да ти влияе. Въпреки това е добър войник. И тримата имаме чин наик.
— Лалбахадур… Читаханг… Носите почетни имена.
— Такива са — те принадлежат на нашите бащи. Бащата на Макаджири управлява станцията за набиране на Земята. В Покхара.
Хавилдар, или майор, Лалбахадур Тапа беше загинал, защитавайки живота на Императора от убийци преди години. Преди много време субадар Читаханг Лимбу беше заменил Стен като командир на гурките — по искане на Стен. Читаханг беше първият гурка, оглавяващ звеното, като даде начало на традиция.
Гурките, в добавка към своите умения, имаха дълга памет, поне що се отнасяше до приятелите и враговете им.
— Как мога да ви помогна? — попита Стен.
— Администрацията оповести, че търсите доброволци за специална мисия и всеки член от Императорското обкръжение е поканен да участва.
— Вие?
— Има още двадесет и четирима като нас.
— Но… — Стен седна. Чувстваше се сякаш някой го беше ударил в диафрагмата. Възвърна самообладанието си. — Гурките служат само на Императора.
— Това беше вярно.
— Беше?
— Само кравите и планините никога не се променят. Обсъдихме въпроса с капитана си. Той се съгласи, че да служим на Императора, като ти помагаме в твоята мисия, каквато и да е тя, ще бъде сабаш — добро дело.
— Тази доброволна инициатива — поде Стен предпазливо — с имперско разрешение ли е?
— Как би могло да бъде иначе? Съобщението свършваше с думите „В името на Императора“.
Гурките бяха много наивни понякога. В някои случаи изглеждаше, че умишлено постъпват така — използват откритостта си като средство, за да могат да направят това, което са си наумили.
Стен отсъди, че ако Императорът не знаеше — и не одобряваше — тяхната молба, целият ад ще се разтвори пред него. В крайна сметка, една от най-внушителните хвалби на Императора беше, че след покушението гурките са отказали да служат на Тайния съвет, върнали се на Земята и изчакали завръщането на Вечния император.
Стен не остави жегналото го съмнение да се появи върху лицето или да намери израз в думите му. Вместо това се усмихна:
— Много съм поласкан,
господа. Ще говоря с командващия ви офицер и с вашия бахун и ще направя необходимите постъпки.За щастие гурките не бяха побъркани на тема дълги церемонии, тъй че Стен успя да изведе тримата мъже навън, без да засегне честта на никого. После си позволи няколко мига размисъл и един стрег.
По дяволите, помисли си. Защо аз? Защо това? Сигурно ще е добре да бъда много внимателен, когато спомена случката пред Императора. После мисълта се оформи:
Но ако стане — и отида с неколцина гурки, — Императорът със сигурност ще получи блясъка, който твърдеше, че иска. Освен това, добави вътрешният му глас, няма да имам проблеми с опазването на гърба си…
Синд нямаше представа какво става.
Първо Стен я беше поканил на среща. После беше направил странната забележка за оръжията, които не трябвало да се натрапват, но да бъдат съгласувани цветово с тоалета.
Тя се беше опитала да се обади на Килгър, мъж, за когото смяташе, че е на „нейна“ страна. Може би. Каквото и да значеше „нейна“ страна, така или иначе. Тя самата не беше съвсем сигурна.
Разбира се, шотландецът се оказа напълно безполезен.
— Спомняте ли си, господин Килгър, разговора, който проведохме преди известно време? — започна Синд. — Когато казахте, че аз съм, хмм, твърде млада и блестяща, за да си играя на шпионин?
Алекс се опита да си спомни. Смътно.
— Да.
— Стен ме покани на вечеря тази вечер. Имам усещането, че… срещата ни е до голяма степен професионална.
— Добро начало, моме. Бедният човечец не може да върши нищо, което не е свързано с работата. Това ще му докара ранна смърт, страхувам се.
— Но къде отиваме?
— Имаш предвид морално, колективно или исторически?
— Имам предвид, къде ще ме води Стен на вечеря? И как трябва да се облека?
— А. Моя грешка. Мястото е сигурно, и трябва да се облечеш удобно. Удобна рокля. Носи и нещо по-огнено, ако искаш. Аз бих го сторил. Но ще си в безопасност.
— Няма ли да ми кажеш повече?
— Разбира се, че не, Синд. Не смяташ ли — и ти казвам истината, — че имаш някакво излъчване, като се има предвид, че си поизраснала, откакто те видяхме за последно? И ако не беше толкова млада, и ти и Стен не бяхте влюбени, да не мислиш, че нямаше сам да те заведа вкъщи, за да се запознаеш с майка ми? Така че защо трябва да се мъча и да ти обяснявам какво става, като дълбоко в себе си ти си напълно наясно?
Без да изчака отговора, Килгър изключи екрана.
Проклети мъже, помисли си Синд.
Проклети… а после разбра казаното от Килгър. Влюбени? Ти и Стен, с ударение на Стен? Разбира се, тя най-вероятно беше влюбена в него, ако се предположеше, че любовта е нещо, което ти пречи да спиш добре през нощта, кара те да строиш цели дворцови комплекси в облаците, а после да се пренесеш в тях и да се държиш, ако не се контролираш, като някой, който се е инжектирал с опиат.
Но…
Но Стен? Влюбен?
Проклети мъже, реши тя, това е по-продуктивният и безопасен начин да гледа на нещата.