Чтение онлайн

И без това тясната стая като че се сви върху него, изчезна.

Фло толкова се различаваше от Лорета. Глицки предполагаше, че отначало точно това го привлече. Бяла, висока, силна, съблазнително заоблена, винаги майчински настроена, а не драка като Лорета, която изглежда бе загладила острите ъгли в душата си доста по-късно. Фло не надценяваше онова, което Лорета обичаше да нарича „духовен живот“. Фло ценеше самия живот. И за разлика от Лорета, не я блазнеше идеята да преуспее. Затова й се налагаше по-малко да се самодоказва, живееше в друго измерение — по-кротка, по-надарена със самообладание.

Лорета винаги се

представяше пред околните като изключително способна и уверена в себе си жена, но това послание „нищо не ме смущава“ беше почти само прикритие, защита от произхода й, както Глицки добре знаеше. Бе израснала като трето от четири деца в твърде беден район на Сан Хосе. Според Глицки, нейните родители бяха хора честни и уважаващи себе си, работили през целия си живот. Майка й прекарала повече от двайсет години във все същото ателие за химическо чистене, баща й ту бил продавач на обувки, ту готвач в закусвалня, ту шофьор на автобус — каквото намирал.

Когато Глицки се запозна с родителите на Лорета, те вече изглеждаха стари и похабени, макар да бяха на сегашните му години. И двамата по-големи братя на Лорета бяха получили повиквателните си за Виетнам, където намерили смъртта си. Което до голяма степен обясняваше ранната склонност на Лорета към крайни възгледи и особено приобщаването й към най-радикалните сдружения на чернокожите студенти. Когато двамата се срещнаха за първи път, тя повече насочваше възмущението си срещу това, че нейните черни братя загиват във войната, разпалена от белите тузове във властта, отколкото срещу възможността самите цели на тази война да са порочни. Едва по-късно започна да заклеймява войната въобще.

Тогава по-малката й сестра Естел вече имаше едно извънбрачно дете. Преди няколко години Ейб прочете във вестникарски очерк за сенаторката, че нейната сестра живеела от социални помощи в Лос Анджелис, с три деца, родени от различни, но еднакво нечестни мъже. Журналистът твърдеше, че Лорета и Естел вече не били близки (според Ейб, никога не са били).

Фло не бе и помирисвала такъв живот, не си пробиваше път към върховете с нокти и зъби. Израснала в по-задоволените слоеве на средната класа, учила в гимназията „Гън“ в Лос Алтос (така наречения „подготвителен клас за Станфорд“), но после направила остър завой и със стипендия като състезателка по плуване се записала в Тихоокеанския университет на Стоктън.

Глицки я срещна в спортния център на еврейската общност в Сан Франциско. Ходеше там да помпа мускули, а тя плуваше в басейна. Очилата й се бяха замъглили, а той тъкмо разпускаше в крайния коридор, когато Фло с идеално гмуркане се стовари върху него. И двамата едва се отърваха без мозъчно сътресение. (По-късно тя го уверяваше, че отдавна го забелязала в басейна, но не могла да измисли по-добър начин да се запознаят.) В Тихоокеанския завърши детска психология (сега наричаха специалността й „познавателни проблеми на ранното детство“) и поработи две години в забавачницата на Общинския център. После се оказа, че бе готова да се занимава със собствените си деца.

Глицки и Фло успяха да намерят разковничето на съвместния си живот. Повечето от „въпросите“, толкова важни за него, докато беше с Лорета през студентските си години, постепенно избледняха във всекидневието и скоро откри, че никак не му липсват. Да, имаше тъмна кожа и да, бе си изпатил неведнъж от нечии предразсъдъци и като

млад, и по-късно. Но колкото и да се вбесяваше, ако му се случеше отново (Фло също кипеше от ярост, не по-слаба от неговата), упорито отказваха да превърнат това в средоточие на живота си. Важното бяха те двамата, децата, семейството. И не смяташе за нужно да обяснява на никого предпочитанията си — стигаше му, че така се чувства щастлив.

За него беше съвсем ясно защо несправедливостта на този свят се бе врязала несравнимо по-дълбоко в психиката на Лорета, в живота й. По-малката й сестра беше само една от многото злочести черни жени. Лесно си обясни защо Лорета толкова страстно се опитваше да опази дъщеря си Илейн. За първи път Глицки проумя, че Лорета е натиснала някой и друг лост, за да настани Илейн в районната прокуратура. И защо не?

Дори постепенно стигаше до смътното прозрение защо някога бе успял неустоимо да я привлече по-старият, бял и богат Дейн Уейджър, защо го бе предпочела пред любовта. Тя бе решила да не свърши в безсилие и отчаяние, като родителите си. Добри хора, но… доброто никому нищо не носи.

Колко странно се завърта колелото, каза си Глицки… Лорета се омъжи за бял, почти напук на политическите си убеждения, за да се измъкне от гетото, за да е сигурна, че никога няма да се върне там. И сега се опитваше да изкупи греха, отъждествяваше се напълно с черния си цвят, придърпваше за ушите доводи, че само отчасти негърското потекло на Илейн я превръща в стопроцентова чернокожа. А Глицки (искрено вярваше в това) се ожени за бяла, просто защото се влюби в жена, която бездруго имаше този цвят на кожата.

Сега не си и задаваше въпроса дали започналото между него и Лорета е заради цвета им, а не заради взаимното привличане.

А какво ли щеше да стане, ако още отначало бяха останали заедно?

Прецени, че е по-добре, както си беше. Нямаше спор, че Фло му помогна да си намери мястото в живота, измъкна го от теченията, които можеха да го отнесат незнайно къде. И Лорета се пребори добре за себе си. За непредубедения човек тя бе изкачила върха на Американската мечта, преди недостижим за човек с нейния произход.

Но сега…

Е, сега бяха зрели хора, и двамата свободни. Бащата на Ейб също му каза, че е време да гледа напред. Лорета вече си бе научила втълпения от живота урок — всичко се състои само от случайности. Общо взето, никой не може да контролира събитията. И смъртта на Фло му напомни това, разтърси го, лиши го от постигнатото равновесие.

Може би той и Лорета, всеки по отделния си път, бяха стигнали накрая до една и съща точка. Може би той щеше да си върне спокойствието. Не знаеше. Току-виж и в това зависи от случайността.

Но трябваше да открие така ли е, да се опитва отново и отново, докато му се проясни пред очите.

Стаята си беше на мястото, пред очите му. Къде се зарея толкова време?

Сведе поглед към отворената папка… а, да, стенограмата от разпита на Лорета, сигурно тук бяха и заключенията на Страут, заедно с другите резултати от криминалистиката. Прелисти папката, набързо огледа напечатаните редове. Нямаше нужда да чете отново — сам чу историята от нея снощи. Утре би могъл да обсъди това-онова с Марсел Лание. Сега Лорета беше в Градската палата, бе го помолила да се отбие, когато се прибира. Дори да е за минутка.