Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.
Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…
Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?
Натисна
Очевидно не смееше.
Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:
— Кевин, по дяволите!
Никаква реакция. Нищо.
Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.
И след цяла вечност гласът му прошепна:
— Мелъни?
— За Бога, Кевин, _аз съм_!
И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.
Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.
Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.
— Ваша ли е колата? — попита рязко. — На моето място?
— Да, наша е. Извинете — започна Мелъни. — Ей сега ще…
— Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.
— Добре, ние веднага ще…
— И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?
Кевин пристъпи напред.
— Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…
— Кой е той?
Те се спогледаха.
— Няма значение.
Жената важно вдигна пръст.
— Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.
Мелъни възрази:
— Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…
Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.
— Какво става тук, Маги?
— Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. _Време е това да престане._
Мелъни се обърна към домоуправителя.
— Вижте какво, Франк. Казаха
ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. — Обърна се към жената на име Маги. — Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.
— Няма да плащам такса за паркинга — тросна се тя на Франк. — Не и за този месец.
А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.
— Не ви ли познавам отнякъде?
— Франк, ще направиш ли нещо или не?
Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.
Франк го гледаше втренчено, колебаеше се.
— Значи Уес Фаръл — каза през зъби Маги, вече знаеше в кого да се вкопчи.
Франк се опита да я вразуми.
— Маги, какво очакваш от мен, да повикам полиция ли? Защо не оставим хората да си вървят?
— Да, точно това ми мина през ума. Мисля, че трябва да повикаме полиция. Паркирали са колата си незаконно. Без никакво право ми заеха мястото и искам да си платят за това.
— Ще ви _платим_ — увери я Кевин, който вече посягаше за портфейла си. — Колко искате?
Франк разпери ръце.
— Не е необходимо. Моля те, Маги, премести си колата, за да си отидат.
Маги, все още със скръстени ръце, ги изгледа ядно, потропа веднъж-дваж с крак и въздъхна.
— Добре де. — Вмъкна се зад волана, тресна грубо вратата и спусна стъклото на прозореца. — Франк, пак ще си приказваме за това.
Мелъни влезе в своята кола. Франк тръгна с Кевин към външната врата, протегна ръка към бутона.
— Искам да затворя след вас.
Мерцедесът се дръпна метър-два, колкото малкото „Гео“ да се промуши и Мелъни включи двигателя. Кевин изкуцука болезнено към нея.
Щом стигна колата, обърна се към Франк. Изведнъж, докато се навеждаше да влезе, Франк щракна с пръсти и извика:
— Маги, веднага върни колата! Не ги пускай! — Удари по бутона, за да затвори вратата. — Това е Кевин Ший! Спомних си! Кевин Ший!
Мелъни изрече заповедно:
— Влизай!
Кевин се тръшна на седалката, а колата рязко потегли. Мерцедесът още не бе помръднал, но вратата на гаража се спускаше, Франк стоеше на изхода. Мелъни натисна клаксона.
— Май ще трябва… да го прегазя…
— Мел, той ще се дръпне, няма как да стои там.
Тя натисна педала и гумите изсвириха по гладкия бетон. Вратата се бе спуснала до половината. Не пускаше клаксона, докато ускоряваше към Франк, който закри лицето си с ръце.
— _Не мога_ — изсъска Мелъни.
Натисна докрай спирачките. Ръбът на вратата изстърга по покрива на колата. Франк направи крачка и се подпря на предния капак.
— Дръж се — каза Мелъни, пак натисна газта.
Внезапното движение подхвърли Франк върху капака, колата вече беше на алеята отпред. Когато завиха към улицата, Франк се изтърколи върху асфалта.