Чтение онлайн

Мелъни въобще не забави при знака на „Джуниперо Сера“, зави надясно в първата пресечка, после наляво, върна се на Деветнайсето Авеню, където движението не беше толкова натоварено и поне никой не знаеше кои са.

Мелъни караше на север по Деветнайсето Авеню. Слънцето се спускаше зад облаците, яркочервено в задимения въздух.

Досетливостта на Франк още повече ги пренапрегна след снощното бягство. Подминаха в мълчание седем пресечки, преди Кевин да посочи напред.

— Какво е това?

И от двете страни на пътя се издигаха пушеци. Със здрачаването в града започваха нови размирици. Колите отпред забавяха.

— Не знам.

Мелъни отби

в дясното платно. През едно кръстовище вече личеше струпаната тълпа. Дали наистина хвърляха разни неща по минаващите коли? Поне така изглеждаше. Някакви хора тичаха и изскачаха пред колите.

— Обръщам — реши Мелъни.

След двайсетина минути оставиха колата в края на „Пейдж“, подминаха ъгъла със „Станиън“, до началото на парка „Голдън Гейт“. Апартаментът на Ан се намираше в четириетажна сграда с формата на подкова, чиято фасада бе обърната към парка. Входът беше в средата, зад малък буренясал двор, с празно фонтанче. Вятърът трупаше хартии край стените.

Мелъни отключи входната врата. Влязоха и затвориха, но тя спря да се увери, че е заключено. После като че загуби опора под краката си. Обърна се към Кевин, притисна се в него, разтресе се. Той я прегърна, постояха така един до друг в последните лъчи на слънцето, падащи почти водоравно през прозорците на похабеното фоайе. Накрая Кевин повдигна брадичката й и я целуна.

— Най-добре да се качваме.

Апартаментът беше на четвъртия етаж в средната част, с изглед към не особено пленителното дворче и нататък, към поляните и вечнозелените дървета на „Голдън Гейт“.

Още с влизането Кевин отиде да спусне щорите на прозорците. Включи две-три слабички лампи, набързо обиколи и разгледа хола. Растения в саксии заемаха всяка плоска повърхност, май бяха милиони. Имаше видеокамера на триножник (Ан се занимаваше главно с кино в университета), малко книги и компактдискове, телевизор и аудиосистема, също телефон, грамадни снимки на цветя и дървета, както и плакати на Мерилин Монро, Джеймс Дийн, Джим Морисън и Хъмфри Богарт. Типична студентска квартира, по-претрупана и, разбира се, по-женствена от жилището на самия Кевин, но не особено различна. Свлече се в първото попаднало му кресло.

— Мелъни?

— Какво има?

Тя стоеше до вратата към кухнята, обърна се. Погледите им се срещнаха и двамата като че се сковаха от осъзнаването на това, в което бяха затънали, което правеха…

Минаха минути. В стаята притъмня след залеза. Кевин се надигна от креслото. Мелъни беше някъде в задната половина на апартамента.

— Какво правиш? — подвикна той.

— Тъй и тъй сме тук, защо да не нахраня рибките и да не полея цветята.

Кевин пак огледа стаята.

— Ще се занимаваш с това седмици наред. Колко саксии има милата ни Ан?

— Не съм ги броила. Но има само три рибки. Искаш ли да ги видиш?

— Да, това би придало нов смисъл на живота ми. Но дали да не се обадим първо на Уес, да проверим как е минало.

— О, ела да се запознаеш с рибките. Уес или се е прибрал, или не е, но нали оставихме бележка, че ще се обадим. Ще чака.

Вярно беше, но Кевин не искаше да чака. Животът му, нейният също зависеха от усилията на Уес. Прекоси хола и спря на вратата към кухнята.

Мелъни хранеше рибките, ръцете й ръсеха от пакетчето над целия аквариум. Бе свалила бялата риза на Уес, сутиенът й висеше на един стол.

Кевин стоеше и гледаше преливането на мускулите под гладката кожа на гърба й. Тя леко се извърна, лицето й не издаваше нищо, после застана срещу него.

— Знам, че можем и веднага да потърсим Уес — каза Мелъни, — но ми хрумна нещо…

Кевин тръгна към нея.

Фаръл

се учуди на бележката, но не биваше да ги упреква за предпазливостта. Двамата бяха преживели немалко ужасии през последните трийсет-четирийсет часа и според него имаха пълното право да не постъпват необмислено. Е, все пак Глицки му даде думата си и макар да бяха от двете страни на барикадата — обвинението и защитата — досещаше се, че този човек винаги играеше честно, пък и такава слава му се носеше.

— Насам, Барт!

Пусна телевизора, отвори си бира и тъкмо се бореше с капака на кутия кучешка храна, застанал до прозореца към „Джуниперо Сера“, когато домофонът избръмча. Той отиде до вратата на апартамента и натисна бутона на разговорната уредба.

— Уесли Фаръл?

Уесли? Дори жена му не го наричаше Уесли.

— Същият.

— Аз съм сержант Стоунър, следовател с извънредни пълномощия към районната прокуратура. Нося заповед за претърсване на жилището ви, поради получените от нас сведения, че укривате издирвано лице…

47.

Глицки потропваше с пръсти по бюрото. След срещата с Фаръл си поговори с Илейн и остана с впечатлението (както се оказа, сбърка), че в прокуратурата бяха склонни да обсъдят случая с Кевин Ший. Смяташе да се погрижи за формалното задържане под стража на Ший през следващите двайсет и четири часа, за да приключат с поне този етап от кризата.

Върна се в отдела и завари стаите пусти, но това не го притесняваше… бойците му бяха навън, вършеха си работата. Реши да се заеме с поизостаналите папки, с надеждата да дочака скорошно обаждане от Уес Фаръл. И след избухването на бунтовете, обичайните за града убийства се трупаха всекидневно. Както можеше да се очаква, неколцина главатари предположиха, че смутовете са добро прикритие и насъскаха бандите си в територията на конкурентите. Снощи от някаква кола обстреляха плътно гъмжило от хора на тротоара и оставиха след себе си две мъртви деца, четиринайсет ранени възрастни и нито един известен на полицията престъпник не получи дори драскотина. Типично произшествие, но трябваше да повери случая за разследване на някой инспектор. Същото беше и с убийството на корееца. Освен това на главите им се стовариха палежите и техните жертви, домашната саморазправа в Норт Бийч, както и момчетата, издърпани от колите си и пребити. Полека-лека тежестта на работата го забави. Оставаха му още четири папки, когато просто спря.

Повече от десет години животът му се състоеше в проучването и разследването на наглед безкрайна поредица от насилствено прекъснати човешки съдби. Така стигна до яростна омраза към насилието, а може би допринесе и характерът на Фло — нито тя, нито той дори веднъж не посегнаха на децата си. Глицки бе убеден, че всичко започва с понесените в детските години унижения. Ту плесница, ту юмрук в зъбите, трупаха се всякакви оскърбления — ругатни, сексуални гаври, равнодушие. И никой не го беше грижа за това. Пътят е труден и ако искаш да си го разчистиш, разблъскваш другите наоколо. Не се извиняваш, ами непрекъснато подритваш някого по задника.

Поклати глава. Папките лежаха пред него, от страниците стърчаха допълнително залепени бележки. Насили се и сграбчи следващата — за покойния Кристофър Лок. Отвори и веднага се натъкна на стенограмата от снощния разпит на Лорета, проведен от Лание. Служебен рекорд, вероятно някоя от секретарките е била любопитна какво е имала да разкаже сенаторката, за да пусне после наученото в мелницата за слухове на Палатата.

Сенаторката…

А тъкмо си мислеше за Фло, как се опитваха да отгледат децата си… в чекмеджето още имаше нейна снимка. Дръпна и взе снимката. Руса, усмихната, лъчезарна. И си отиде само на четирийсет години. Невъзможно.