Вихър
Шрифт:
Стен не обърна внимание на брътвежите на Алекс.
— Какво ще правим?
Стен реши.
— Можеш ли да заглушиш кодирания канал?
— С левия си крак, ако трябва. Искаш фалшиво съобщение, което да постановява, че е време да си ходим ли?
— Не. Твърде сложно е да се обоснове. Просто никога не сме получавали това.
— Да, сър.
Килгър се обърна, за да излезе.
— Знаеш ли, момко, щом разголваме задниците си така, не мисля, че има смисъл повече да служа на Императора. За добро или за зло, не вярвам, че той вече заслужава клетвата ми.
— Нека да се тревожим за
— Адмирал Мейсън, освобождавам ви от командването на „Виктори“.
— Да, сър.
— Искам да вземете каквото е останало от флотата на онзи глупак Лангсдорф, а също и ескортиращите кораби, които бяха оставени при транспортните кораби на гвардията.
— Да, сър.
— „Виктори“ ще бъде отделен и поставен под мое пряко командване, както и носачът на тактически кораби, който оцеля.
— „Бенингтън“, сър.
— Благодаря.
— Какви са заповедите ми? — попита Мейсън все още със студен неутрален тон.
— Приготвяме се да евакуираме всички имперски части от Джохи и Алтайския куп. Как ще бъде осъществено с минимално количество жертви, не съм напълно сигурен.
— Ами Първа гвардия?
— Ще бъда отговорен и за тях.
— Да, сър. Ако позволете да попитам нещо?
— Кажете — разреши Стен.
— Наистина ли смятате, че сте квалифициран като генерал?
— Адмирале, не смятам, че някой е квалифициран да води отстъпление под обстрел, което е нашата задача. Но ще ви припомня, че съм участвал в такова. По време на войната. На планета, наречена Кавит. Имате ли някакви други обиди?
— Не. Но имам друг въпрос.
Стен кимна.
— Какво се промени? Смятах, че Императорът иска Алтайският куп да бъде задържан. Смятах, че това място има някаква значителна дипломатическа важност, която не мога да оценя.
— Изпратих доклад тази сутрин до Първичен свят — излъга Стен. — Казах, че Алтайският куп не може да бъде удържан. Не съм получил отговор. Затова предлагам да продължим с оттеглянето. Ако ситуацията се промени, ще сте сред първите, които ще научат. Свободен сте.
Постовите кораби докладваха, че флотата на суздалите и богазите е на три И-дни път от слънчевата система на Джохи.
— Генерал Сарсфийлд, сам ли сте?
— Да, сър.
— Искам да съберете дивизията си. Опаковайте и подгответе всичкото оборудване, което не е предвидено за бой. Това, което не е абсолютно наложително за планетна бойна мисия, може да бъде качено на транспортните кораби. Какво е минималното време, което е нужно на дивизията ви, за да се подготви за тръгване?
— Уставът гласи десет И-часа при пълна бойна готовност. Можем да се справим за пет.
— Добре.
— Може ли да попитам къде отиваме?
— У дома. Надявам се. Но може да има малки отклонения по пътя.
— Това е достатъчно — обяви Стен, като разтъркваше уморените си очи. Изключи всички екрани
в конферентната зала и след като мърморенето за приближаващата гибел заглъхна, се възцари тишина.Той отиде до масата, където лежеше покрит поднос. Вдигна един от капаците и измъкна сандвич. Беше само мъничко престоял. Хвърли го на Алекс и взе друг за себе си.
Отстрани имаше гарафа. Той изтегли запушалката и подуши. Стрег.
Беше ли разумно?
Защо не? Катастрофата щеше да е една и съща, независимо дали беше трезвен или пиян.
Той наля две чаши и подаде едната на Алекс. Двамата вдигнаха наздравица.
Бог да благослови Синд. Сигурно беше накарала някой да донесе храната и питието, след като беше оглавила охраната на посолството.
— Имаш ли някаква велика стратегия? — зачуди се Алекс, когато погълна единия сандвич и се разтърси за друг.
— Не по-добра, отколкото на Кавит — каза Стен. Махони беше започнал да изтегля съкрушените имперски сили от онзи свят и Стен беше довършил делото. Беше измъкнал цивилните и почти две хиляди имперски войници. Самият Стен беше завършил като военнопленник.
Бяха му дали най-високи отличия за това постижение и той беше почетен като гениален военачалник. Стен никога не повярва, че това е вярно — смяташе Кавит за пълен провал, а собствените си усилия за не повече от ограничаване на щетите в най-добрия случай.
Поне този път нямаше много имперски цивилни освен служителите на посолството.
— Да — съгласи се Алекс, макар и никога да не беше гледал така сурово на Кавит, както Стен.
— Имам няколко идеи — продължи Стен, — но засега главната ми се изплъзва.
— Не е чудно — каза Килгър. — Остава ни час до пукването на зората. Може би е най-добре да дремнем малко.
Стен се прозя, изведнъж усети как му се доспива.
— Добра идея. Накарай да ни събудят след два часа.
На вратата се почука.
— Ще изгоня…
— Влез — каза Стен.
Вратата се отвори. Трима гурки стояха на прага. Стен внезапно помръкна. Въпреки ранния час и тримата бяха облечени сякаш за парад.
Той потисна едно стенание. Гурките бяха джемедар Лалбахадур Тапа, и новоповишените хавилдари Читаханг Лимбу и Макараджи Гурунг.
Последният път, когато тримата се бяха изправили пред него, беше на Първичен свят. Тогава му бяха предложили те и още двадесет и четирима гурки да му служат, нарушавайки вековната традиция непалските воини да служат само на Императора, предложение, което очевидно не се беше понравило на величеството.
Гурките отдадоха чест. Стен им отвърна и им каза да застанат свободно.
— Съжаляваме, че ви безпокоим в този час — поде Лалбахадур официално. — Но това е единственото време, когато сме свободни. Бихме искали да го говорим насаме, ако е възможно.
Стен кимна и Алекс набързо изгълта сандвича, прокара го със стрег и изчезна. Стен им предложи да седнат. Те предпочетоха да останат прави.
— Имаме един-два въпроса за бъдещето, на които не можем да си отговорим — продължи Лалбахадур. — Може би е напълно излишно, разбира се, защото тези зли пернати създания, които летят насам, ще ни разкъсат на малки парченца и ще ни захвърлят на бунището, за да бъдем разкъсани от приятелите им чакали. Не е ли така?