Чтение онлайн

— Аз ще те придружа — съобщи на Йън. — Сигурен съм, че няма да се опиташ да сториш нещо… глупаво.

Махони разтри китките си.

— Защо бих го направил? Аз съм невинен човек. Радостно очаквам да се въздаде правосъдие.

Той се засмя.

Пойндекс също се усмихна и посочи към далечния коридор. И двамата тръгнаха натам, Пойндекс едва на крачка зад Махони.

— Всъщност съм дошъл, за да се уверя, че точно това ще се случи — каза Пойндекс. — Императорът иска пълна честност.

— О, разбира се, че иска — засмя се Махони. — Предайте му, че старият

му приятел Йън смирено му благодари за любезността.

Пойндекс се засмя леко. Определено изпитваше смесени чувства към тази задача. От една страна, Махони беше единствената конкуренция за властта, която сега притежаваше. Разжалването беше прекратило това съревнование.

— Кажете му да не се безпокои — каза Махони. — Когато ме разпитват, ще се придържам към фактите. Нямам намерение да въвличам името му в тези разглеждания.

— Излишно обещание — отбеляза Пойндекс меко. — Но съм сигурен, че ще се зарадва, че все още сте загрижен за него — че си спомняте миналите ви отношения.

От друга страна, Махони някога беше заемал мястото на Пойндекс. Той беше верен слуга на Императора в продължение на десетилетия. Докато наблюдаваше как Махони се приближава към съдбата си, Пойндекс усети страх за своята собствена. Това ще ти се случи, помисли си той, ако някога загубиш благоволението му.

Вътрешният му глас го поправи: не ако, а когато.

— Кажете му, че си спомням — каза Махони. — Спомням си много добре.

— Ще го направя — отвърна Пойндекс. — Обещавам ви.

Ръката му бръкна в джоба. Когато се появи отново, Пойндекс притисна заглушителя на оръжието във врата на Махони.

Кожата се сви от внезапната студенина.

Пойндекс стреля. Махони падна напред. Удари се във вратата, Свлече се на пода.

Пойндекс застана над тялото изумен. Лицето на Махони все още носеше проклетата ирландска усмивка.

Наведе се напред, притисна дулото към главата на Махони и стреля още веднъж.

С човек като Йън Махони трябваше да бъдеш абсолютно сигурен.

— Сбогом, брегове на Сицилия, сбогом, потоци и долини, няма шотландски воин, който да не тъгува за вас 3 — изтананика Алекс по памет, като се замисли сериозно да удари едно силно питие, когато флотата излезе изцяло от Алтайския куп.

Той преглеждаше безцелно различните предавания, излъчвани от Имперските светове, които лежаха пред тях. Стен се беше свлякъл в командния стол — но никой не го накара да се премести. И двамата все още носеха мръсните си, разпокъсани бойци униформи.

Мостикът беше почти безмълвен — вероятно защото все още никой не вярваше, че им се е разминало.

— Спорт — каза Килгър, докато прослушваше поредното предаване. — Не знам що за същество си мисли, че ще се сдобие със

слава, ако рита малка топка от една линия до друга. Напомня ми — обърна се той към Фрестън, който седеше близо до конзолата — за времето, когато се опитваха да ме накарат да играя джентълменски спорт, наречен крикет. Първо реших, че е безумно да…

Устата му се затвори.

Никой не си спомняше какво точно гласеше предаването. Но беше много недвусмислено:

Разжалван… Някога герой от Таанската война… Генерал-губернатор… Върховно наказание… Йън Махони… Името да бъде изтрито от всички записи и паметници… предателски…

Стен се беше изправил на крака. Лицето му беше смъртнобледо.

— Това беше прекалено — прошепна той.

Килгър понечи да каже нещо, после се отказа. Преглътна.

Чу неразборията и гласа на дежурния офицер зад себе си:

— Гледай си екраните, господине. Какво е това съобщение, което дойде току-що?

— Ами… съжалявам… кодирано е.

— Виждам, че е кодирано — сопна се дежурният офицер. — За кого е? От кого?

— Сър… Мисля, че е от Първичен свят. И… е предназначено за „Калигула“, сър… Мисля…

— Недей да мислиш, момче. Провери!

— Сър, нямаме този код. Не е сред вписаните.

Стен прогони шока и гнева от убийството на Махони.

— Какъв е сигналът?

— Не знаем, сър. От Първичен свят до „Калигула“, сър.

— Чух това. Свържете ме с Мейсън.

— Да, сър.

— „Калигула“, тук е „Виктори“, край.

— Тук „Калигула“, край.

— Говори „Виктори“, какво е съобщението, което получихте току-що?

— Изчакайте малко… сигналът е кодиран.

— Как, по дяволите — зачуди се Килгър, а косъмчетата на тила му се изправиха, — те имат кода, а ние не?

— Сър! „Калигула“ прекъсна връзката.

— Възстановете я.

— „Калигула“, тук е „Виктори“ край. Получавате ли това предаване?

— Сър, „Калигула“ излъчва.

— Продължавай.

— Не към нас, сър. Към прикриващите го разрушители. Кратка трансмисия. Не успях да я запиша.

Стен се опитваше да разбере какво, по дяволите, става. После забеляза екрана, на който се виждаше формацията на цялата флота.

„Калигула“ беше напуснал строя заедно с четири разрушителя, които обикновено прикриваха бойния кораб. Беше задал нов курс…

— Накъде се насочва „Калигула“?

— Почакайте за секунда… сър. Изглежда, поема в посока почти обратна на тази на флотата. Връща се — предполагам — право към Джохи.

Чу се изненадан шепот.

— Тишина на мостика.

Стен се насили да мисли. Какво, мамка му, ставаше? Осъзна, че го е казал на глас.

— Сър? — обади се Фрестън. — Мисля, че имам идея.

— Лъч светлина. Говори!

— Ами… сър, преди да ме зачислят към вас, бях свързочен офицер на „Чърчил“. И на капитана му беше даден личен код, когато пое командването. Имаше още едно копие в корабния сейф, което трябваше да бъде дадено на заместника му.

— Продължавай. Но защо „Калигула“ — тоест Мейсън — има код, с който ние не разполагаме? Ние сме флагманският кораб.