Вихър
Шрифт:
Оркестърът засвири отново и парадът започна.
Площадът на Каканите се изпълни с тракането на ботуши, ръмженето на вериги и екота на маршова музика. От време на време Стен можеше да чуе нагласените подвиквания на гледащата тълпа.
Той аплодира, като удряше с горната част на ръката си в гърдите, в алтайски стил, докато поредното военно формирование минаваше покрай платформата.
— Пети батальон, Шести полк, Желязната гвардия на Перм — обяви невидимият коментатор по високоговорителите.
— Не
— Не, шефе. Онова беше Шести батальон, Пети полк. Трябва да слушаш по-внимателно.
— Още колко дълго ще кара войските да минават пред нас?
— Проклет да съм, ако знам — прошепна Алекс. — Докато очите ни кръвясат и започнем да мърморим за чудесата на стария Искра. Това е масова хипноза, момче.
— Време е — каза Синд. Нейният наблюдател послушно се отдръпна от визьора и застана зад своята пушка. Синд зае позиция и започна своята смяна, като оглеждаше покривите на двореца и прозорците на своя сектор.
Другите екипи от снайперисти правеха същото — единият наблюдаваше, а другият чакаше зад пушката. Наблюдателят можеше да действа добре само за няколко минути, преди да започне да му се привижда движение като завеса, залюляна от вятъра, заплаха, която беше сянка от комин, или неща, които всъщност не съществуваха.
Архитектурният стил на двореца на Каканите не улесняваше работата им. Беше построен и допълнително украсен в стил, който можеше да се окачестви само като ранно неромантичен с готически водоливници.
Синд и наблюдателят й бяха заели позиция върху един от покривите на двореца със сравнително хоризонтална част, където да оставят запасните си оръжия и амуниции, а после се бяха придвижили внимателно по стръмния наклон, за да огледат. Убиточервена качулка, с цвета на покрива, върху който стояха, покриваше визьора, а двамата снайперисти бяха прикрили лицата си с камуфлажни бои.
Очите на Синд се насълзиха от усилието след няколко минути. Тя прегледа покривите, после още веднъж, рутинно. Спря и върна визьора назад.
— Ърл — каза, като шепнеше несъзнателно. — Три часът. Прозорецът на спалнята.
— Видях го — отвърна мъжът зад пушката. — Прозорецът е отворен. Не мога да видя вътре. Твърде тъмно е.
— Дай половин пръст наляво — нареди Синд.
— Охо.
— Аз ще поема пушката.
Ърл понечи да протестира, после зае визьора. Синд се премести напред, а ръцете й машинално приготвиха собствената й пушка.
Отвъд площада, встрани от прозореца на спалнята, един от капаците към покрива беше вдигнат — капак, който беше затворен преди това. И много близо до този капак имаше нисък парапет, който би създал идеално прикритие, ако някой искаше да измине тридесетте метра до мястото, където стената завиваше и осигуряваше идеален път за бягство.
Прозорецът беше на шестстотин метра от платформата и на около…
— Разстояние?
— Дванайсет… Дванайсет и двадесет и пет.
— Същото…
Синд приготви пушката за стрелба, уви ремъка й около ръката си, докато кръвообращението спре, и застана неподвижно, готова
за изстрел.Всичко, което съществуваше, беше отвореният прозорец на хиляда и двеста метра разстояние.
Тя чу как Ърл докладва, че имат възможна цел и нарежда на друг екип да направи рутинна проверка.
Венло беше готов. Беше закрепил чудовищната си пушка стабилно върху бюрото. Намираше се на около три метра от прозореца, зад умело прикритие. Нито човешко око, нито визьор биха го съзрели в полумрака. И ако някой свръхпараноичен охранител използваше визьор с увеличена светлочувствителност, блясъкът от околните покриви щеше да заслепи подобно устройство.
Погледна още веднъж през мерника на пушката, после разтри очи. Беше забравил колко изтощително занимание е дебненето и колко бързо концентрацията се губи.
На шестстотин метра се намираше платформата.
Венло беше избрал целите си и шест големи куршума бяха заредени в пълнителя на пушката.
Ако имаше грешка… Първо Искра.
После Стен.
После…
Малкият комуникационен приемник, настроен на честотата на предаването от площада, обяви:
— Осма рота, Гвардейско помощно крило. Спасителите на Гумрак. На крак, Разузнавателна рота, Осемдесет и трета пехотна дивизия.
Това беше.
Оставаше Алената група.
Гравилихтерите на помощното крило се устремиха напред, по три в редица, с бавна скорост. Малко пред тях се движеше лековъоръжената група от разузнавачи.
Всеки гравилихтер носеше пълен набор войски, застанали мирно. Пилотите на гравилихтерите бяха съсредоточени върху строя, а командирът на лихтера отдаваше чест.
Шест редици по-назад, в централната колона, се намираше първият от убийците на Венло. Пилотът на гравилихтера беше един от младите офицери заговорници, както и всички останали войници вътре.
— Шестнайсет… седемнайсет… осемнайсет…
При отброяването на двайсет гравилихтерът се намираше, както показваха пресмятанията, на около петдесет метра преди и на двадесет метра встрани от платформата.
Пилотът задейства маклийновите генератори на пълна мощност и зави рязко надясно.
Гравилихтерът се завъртя, сблъсквайки се в един от съседите си, който загуби контрол и предизвика верижна катастрофа сред парадния строй.
Младият офицер се мъчеше да задържи нивото на машината, после я свали на земята и лихтерът се плъзна към платформата.
Войниците изскочиха в движение и откриха огън с гранатомети по хората от частите със специално предназначение.
На пазачите им трябваха броени секунди, за да се окопитят, но една трета от тях бяха мъртви дотогава. После оцелелите се задействаха, засипвайки с картеч парада.
Строят на помощното крило се разкъса, гравилихтерите се издигнаха към небето и бяха свалени от други членове на специалния отряд, които имаха заповеди да убият всеки, който направи нещо нерегламентирано.
Взвод от разузнавателните войски развали строя си, и всички залегнаха. Дадоха се заповеди и пушките загърмяха.