Вихър
Шрифт:
— Килгър, това не е моят фрак.
— Да. Млъквай и го обличай. Парадът започва след по-малко от два часа.
— Стои ми ужасно — изръмжа Стен, докато се оглеждаше. — Кой го е шил? Омар, майсторът на палатки?
— Сакото е с подплата, без която не може.
— За какво ми е? Ако някой тръгне да стреля по мен с оръдие?
— Ах — усмихна се Алекс. — Винаги съм знаел, че не си толкова глупав, колкото Синд твърди. Оръдие е ключовата дума. А сега се закопчай. Ако си спомняш, всички тези глупости, които правя от вчера насам, са по твоя вина. Хайде, момко. Аз ще си облека моя
Ако, помисли си Килгър, има после…
Стен огледа гъстата тълпа от двете страни на широкия булевард, докато гравилихтерът му приближаваше двореца.
Ако това трябваше да бъде празник, доктор Искра се беше объркал, помисли си той. Лицата бяха гневни, мрачни като навъсеното небе. Отначало Стен реши, че враждебността е предизвикана от двата имперски флага на гравилихтера, после разбра, че греши. Това беше чист и непредубеден гняв. Стен видя някакъв мъж да поглежда нагоре, докато един от постоянно патрулиращите грависледове мина над него, а после да се изплюва ядно в канавката.
Ото приземи церемониалния гравилихтер на посолството зад огромната платформа, която беше специално построена в единия край на Площада на Каканите. Гравилихтерът изглеждаше дори по-ужасно в момента — поставките за оръжията и по-голямата част от бронята бяха изрязани, но нямаше време да се направят поправки. Машината изглеждаше сякаш се беше провалила в квалификациите за сапьорско дерби.
Двама гурки в церемониални униформи, които включваха кукрита и уилигъни, излязоха от лихтера и вдигнаха оръжия за почест — първо към джохианския флаг от едната страна на платформата, после към средата, където беше сложен избраният от доктор Искра символ. Искра все още не се беше появил, но той беше единственият от почетните особи, който липсваше.
Стен пристъпи напред, Алекс го последва. Килгър беше избрал пълното церемониално облекло от родния си свят: плоски обувки, карирани чорапогащи с кама, затъкната в горната им част, поличка с кожена торбичка, в която имаше пистолет, още една кама на бедрото му, черно кадифено сако със сребърни копчета, широко жабо на врата и дантели на ръкавите. На главата си носеше баретата на клана, а преметнато над едното му рамо беше карираното наметало.
Този костюм обаче не беше точно това, което би носил на Единбург като лорд Килгър. Плоските обувки бяха допълнително пристегнати, за да не се изуят, ако му се наложеше да тича. Карето беше много тъмно, но Алекс обясни, че било древното ловно каре на неговия клан. Стен така и не беше сигурен дали наистина има клан Килгър, или Алекс и няколкото хиляди души в неговите земи не си измислят всичко това. Шотландците бяха напълно способни да направят нещо толкова сложно само за да се помайтапят с англичаните.
Той не носеше обичайния церемониален меч, отново с цел ефективност. А наметалото издаваше тъп звук, когато някой го удареше — Стен вярваше, че е възможно Алекс да носи цял арсенал отдолу.
Зад Стен вървяха още двама гурки. Стен се поклони на джохианския флаг и, като стисна зъби, на емблемата на Искра. Ото вдигна гравилихтера и се отдалечи — щеше да чака в готовност в парк зад двореца с всички останали резервни части.
Двама от биячите на Искра от частите със специално предназначение стояха в основата на стълбите с детектори. Алекс ги погледна веднъж. Дори хулиганите понякога имаха разум и двамата се отдръпнаха настрани, като отдадоха непохватно чест.
Гурките останаха в задната част на платформата.
Стен се почувства по-сигурен за гърба си. Отпред в основата на платформата, застанали рамо до рамо, пазеха още от войниците от специалните части.— Малко информация — прошепна Алекс. — На всички войници, които ще минат за парада, им е съобщено, че ако оръжията им се отклонят към платформата, телохранителите на Искра имат заповед да ги застрелят на място. Не би ли искал да направиш кариера в джохианската армия?
Стен беше двойно по-изненадан, когато се изкачи на платформата. Първо видя Мениндер. Интересно. Някой или нещо го беше изкарало от траура му.
Втората изненада — и му трябваше миг преди да разпознае съществото — беше Милхауз, бунтовникът, сега в черната униформа на това ново „студентско“ движение, което Искра беше създал, а Стен само беше чувал за него.
Имаше две по-възрастни същества до Милхауз — родителите му. Милхауз срещна погледа на Стен, понечи да се извърне, сетне дръзко се взря напред.
Стен се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни лицето, не успя, но за да бъде любезен, кимна: „Може би сме се виждали на някое благотворително събитие?“
Почти почувства съжаление към проклетника. Хората, които сменяха убежденията си, рядко печелеха доверие — и всеки го знаеше, особено онези, които ги бяха вербували. Вярно в шпионажа, вярно и в политиката. Милхауз имаше само едно бъдеще — да бъде използван от доктор Искра, докато му е нужен, и после да бъде освободен.
И тъй като Искра беше Искра, помисли си Стен, това освобождаване най-вероятно щеше да е свързано с плитък гроб, а не със скришно оттегляне.
Не повече, отколкото Милхауз заслужаваше.
Стен, последван от Килгър, си проправи път до отреденото му място. Любезен поздрав към Даул, пременен в пълна парадна униформа, окичена с медали. Кимване към другите почетни гости и политици.
Спря се до Мениндер.
— Радвам се — каза той — да видя, че сте се възстановили от трагедията на семейството ви.
— Да — отвърна Мениндер и кимна едва доловимо към емблемата на Искра. — Никой не може да проумее колко съм благодарен, че намерих нови приятели, които ме разведриха, като ми казаха колко много значи останалата част от семейството и как трябва да се погрижа за древните си имения, и, като цяло, ме убедиха да захвърля траура.
Точно както беше предположил Стен. Мениндер беше изнуден да присъства.
Военният оркестър започна да свири нещо, което би могло да мине за музика, и доктор Искра със своите помощници по петите се спусна надолу по стъпалата на дворцовата тераса и мина бавно през огромният пуст площад до платформата.
— Имаш ли идея — прошепна Стен на Килгър — защо докторът няма да оглежда войските от обичайното място?
— Попитах — изсъска Килгър. — И ми казаха, че е защото терасата е далече. А докторът иска да е близо до малките си герои.
— Доста евтина лъжа.
— Да. И това, което ме тревожи, е, че платформата не е построена правилно.
Килгър беше прав — не беше на повече от метър и половина над земята. Основната предпазна мярка при размирици изискваше платформата да е достатъчно висока, за да затрудни полудялата тълпа да я залее.
Цимбалите удариха и военният оркестър заглъхна.
В моментната тишина Стен чу някъде отдалече пищенето на флейтата на някой уличен менестрел, който подготвяше тълпата.
И тогава, сякаш по поръчка, облаците се разсеяха, силни ветрове ги отвяха сякаш бяха мръсно пране, и невероятно синьо небе проблесна над тях.