Чтение онлайн

Разбира се, не беше спал.

Притесняваше го обаче фактът, че едно време наистина беше задрямвал на три или четири пъти, когато беше опитвал тактически трикове.

Мейсън излезе от каютата си.

— Готови сме, сър.

— Много добре.

Мейсън се приближи до Стен.

— И вие не спахте, нали, сър?

Очите на Стен се разшириха от изумление. Нима Мейсън се опитваше да се държи приятелски? Да не би абсурдното мъмрене да беше накарало адмирала да промени отношението си?

Не. Мейсън просто обработваше Стен, значи, когато дойдеше подходящото време, щеше да го причака в алеята с торбата с пясък.

— Може би можем да започнем фаза три — каза той.

— Ще дам заповеди.

Фаза три беше

наистина голям блъф.

Докато беше на Джохи, Стен беше направил бърз списък с начините, които правят хората нещастни. Смътно си спомни една история, разказвана като шега, но и като нещо, върху което си заслужава да се помисли, докато течеше обучението му в „Богомолка“. Историята гласеше, че преди еони млад партизански командир се опитвал да забави военен конвой. Трябва да е било в тъмните векове, защото превозните средства са се движели по земята, а и не се споменаваше въздушно покритие. Конвоят се състоял от бронирани коли и тежки оръдия. Партизанинът имал двадесет мъже, само половината от които въоръжени. Той можел смело да се хвърли пред колоната и да задържи конвоя за пет минути с цената на цялата си група. Вместо да го стори обаче, той ограбил близка къща. Взел всички чинии за ядене и внимателно поставил всяка от тях на пътя с лице към земята.

Наземни мини. Стен беше възразил — командирът на конвоя трябва да е бил пълен глупак, защото едва ли мините приличат на изкривени метални чинии, дори в онези отдавнашни времена.

След като Стен приключи с лицевите опори, с които всяко военно училище награждаваше обучаващите се на равни интервали за грехове, вариращи от дишане до содомия, инструкторът отбеляза, че разбира се, командирът е знаел, че това не са мини от вид, който му е известен. Възможно било обаче да са нещо ново. Да са капан. И ако били истински, а той минел през тях, щял да се озове пред отряда за разстрел, ако не бъде разкъсан на място от взрива.

Затова решил да действа бавно и внимателно, изпратил сапьори, които да повдигнат всяка чиния, да се убедят, че е чиния наистина, и да се придвижат към следващата. Водачът на партизанския отряд ги забавил допълнително, като стрелял от време на време, въпреки прикриващия огън на конвоя.

— Конвоят бил забавен с цели два И-часа, според историята, без партизаните да понесат загуби. Замислете се за това, войници. Господин Стен, вече можете да спрете да правите лицеви опори.

Наземни мини… Космически мини. Да, това беше. Мините — тези смъртоносни устройства, които стояха и чакаха цел, а после я взривяваха, или изчакваха, докато целта попадне в обхват, и после започваха да я преследват — не бяха популярни оръжия. Въпреки факта, че те бяха най-евтините и ефективни убийци на скъпа машинария и същества. По някаква причина изглеждаха мръсни и недостойни на честните войници. Или, в краен случай, не особено бляскави.

Стен никога не беше гледал на убийството на друго същество като на нещо бляскаво. А дори да имаше подобни идеи, секция „Богомолка“ щеще да ги изличи от ума му отдавна. Пък и бе виждал колко ефективно таанците бяха използвали мините. Таанците действаха според верния, ако и не особено цивилизован принцип, че убийството е убийство и няма особена нужда от морално оправдание.

Тъй като конвенционалните военни сили на Империята бяха „благородни“, те знаеха малко за мините или изобщо не се интересуваха от тях — така че всеки, когото въоръжаваха и снабдяваха с оборудване, като войските в Алтайския куп, едва ли щеше да е експерт по въпроса.

И по време на полета от Джохи палубата с хангарите на „Виктори“ се беше превърнала в дърводелска работилница. Летвите, които Стен беше поръчал, бяха свързани в приличаща на таралеж конструкция и покрити с метално фолио.

Неколкостотин от тези импровизирани съоръжения бяха складирани на палубата.

По команда те бяха изхвърлени, по няколко наведнъж, в космоса. Оформиха поток, разделителна

линия между двете флотилии. Разбира се, те продължаваха да пътуват със същата скорост, с която и „Виктори“, но Стен смяташе да направи следващия си ход, преди тези „мини“ да прочистят пространството.

Ефектът от появата им беше светкавичен.

Идващите флотилии преминаха в режим на паника, когато сензорите им уловиха „мините“, и техните командири започнаха да анализират какви са тези странни обекти, които бяха захвърлени от имперския кораб като сладки, хвърляни към тълпата по време на парад. На своите екрани сигурно виждаха „Виктори“, съпътстващия го екраниращ разрушител, може би няколко тактически кораба, а след това и мините, които се сипеха.

Много добре, много добре, помисли си Стен. Разтревожени са. Сега ще чакат…

След малко и двете флоти изпратиха напред ескадрила разрушители да разузнаят.

Сега ще им покажем, че нашите чинии имат бомби.

— Адмирал Мейсън?

— Да, сър. Всички кораби… всички бойни постове — нареди Мейсън. — Цел… разрушителите. Внимавайте с разпределението. Една цел за оръжие. Всеки млад офицер, който не спази заповедта, ще бъде разжалван, пратен на военен съд и освободен от служба.

Мейсън, грижовната бащинска фигура.

Ракетите „Кали“ полетяха напред или се пренасочиха, когато им беше съобщено от разпределителите, че друга ракета ще стигне по-бързо до целта. Когато приближиха, малко преди разрушителите на богазите и суздалите да засекат присъствието им, те ускориха докрай. Екраните на „Виктори“ пробляснаха, докато ракетите попадаха в целта, после показаха само празно пространство на мястото на унищожения разрушител.

Два разрушителя на богазите и три на суздалите успяха да се завърнат обратно към флота си.

Всеки анализ би показал, че ракетите са изстреляни от тези странни наглед „мини“.

Стен кимна на Мейсън още веднъж — и тактическите кораби се спуснаха от високите си елиптични орбити, които бяха поддържали до този момент. Врежете се, стреляйте и се измъквайте, бяха заповедите.

Два крайцера и пет разрушителя бяха унищожени.

Много добре, помисли си Стен. Съжалявам, че умират същества, но поне не са имперски същества. А и загиваха много по-малко, отколкото ако двете флотилии се бяха сблъскали. Или ако суздалите успееха в намерението си да атакуват родния свят на богазите.

А сега за финала, помисли си Стен. Отново всичко започна с подреждането на сцената.

Посланик Стен излъчи още веднъж предупреждение, като отново нареди на двете флотилии да прекратят действията си и да се върнат по родните си светове.

Но очевидно предаванията от кораба не бяха добре защитени от чуждите комуникационни връзки. Излъчванията се предаваха от „Виктори“, а усилен сигнал ги препредаваше назад в посоката, от която беше дошъл корабът.

Бяха кодирани, разбира се. Но компютърните и щабните анализатори установиха, че „Виктори“ е свързан с други кораби, кораби отвъд обхвата на детекторите. И изглеждаше, че става въпрос за цяла имперска флота, а „Виктори“ е просто съгледвач — чудовищно огромен и добре въоръжен съгледвач, но все пак съгледвач — за наистина тежките кораби. Минути по-късно прогнозите сигурно се бяха влошили, когато „Виктори“ промени честотите и кода и започна да предава към друга също толкова „невидима“ флота.

Суздалите и богазите може и да не бяха особено разумни при подхода си към гражданските права, но във военно отношение бяха доста способни.

Без да отговорят на заповедта на Стен, двете флоти преустановиха контактите и се отправиха с пълна скорост към родните си светове.

Стен издиша облекчено и се свлече на стола.

— По дяволите — въздъхна той искрено и вероятно развали впечатлението за хладнокръвен командир. — Наистина не мислех, че ще проработи.

— Ще подейства само този път — каза Мейсън тихо, за да не го чуят офицерите му.