Вихър
Шрифт:
Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.
— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.
Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.
— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.
Мениндер се ухили.
— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.
— Мога да си представя — каза Стен.
— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, — та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа
— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.
— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.
Той изтегли кордата и я метна отново.
— Като треската — вметна Стен.
— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.
— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.
— Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик — отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.
— Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв — каза Стен.
Мениндер поклати глава.
— Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.
— Трудно е да се постигне в наши дни — подхвърли Стен.
— Наистина. — Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.
— Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.
— Ще се намери решение — каза Стен твърдо. — По един или друг начин.
— Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?
— Да, имам.
— Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.
— Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.
— Някога вярвах, че съм добър в подобни неща — поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.
— Все още сте. Според мен.
— Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.
— Скоро ще настъпят някои големи промени — каза Стен. — Преди много време — и при подобни обстоятелства — посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.
— Той послуша ли ви?
— Да. В резултат преуспя.
— Но вие искате от мен да направя точно обратното?
— Да.
— Дали сте на другия човек по-добър съвет.
— Това беше тогава, сега е за сега.
— Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение, която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.
— Но не мислите, че Искра ще се справи?
— Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах
името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.— Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда — каза Стен. — Но може да сте много важен.
— Мислите, че трябва да рискувам живота си — и този на семейството ми — за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?
— Не си ли заслужава?
Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.
— Не знам.
— Ще ми помогнете ли?
— Може би някой друг път.
Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.
— Има ли нещо тук? — попита той.
— Някога имаше — отвърна Мениндер. — Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.
— Но вие все още идвате на риболов.
Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.
— Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.
Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.
— Няма нужда да заминавате — каза Стен. — Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.
— Богазите нямат нужда от охрана — отвърна Каебак. — Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.
— Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.
— Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.
Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.
— Елате в имперското посолство с мен — настоя той. — Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.
Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.
— И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.
Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.
Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен — и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.
Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.
Искра вече трябваше да се махне, бе убеден в това.