Чтение онлайн

— Ще бъде — заяви Искра. — По начин, който сметнете за най-ефективен. Разбира се, ще трябва да направя малки корекции, като се има предвид социалното положение на моите хора.

Мъжът погледна към Искра и реши да не пита повече.

Мъжът беше свръзката на Вечния император с Искра. Наредено му беше да действа под пълно прикритие. Никой освен самия Император не трябваше да знае за неговото съществуване — особено никой от посолството в Рурик. Това важеше най-вече за Стен, имперския посланик.

Защото Стен познаваше мъжа.

Той

беше умел шпионин, мъж, който не служеше на никого освен на себе си и на моментните си поръчители, дали най-висока цена за услугите му.

Името му беше Венло.

Мъжът, отговорен за убийството на Вечния император.

Гората беше далече на север от Рурик. Тя започваше в края на също толкова необятно блато и се простираше на много километри, почти до крайбрежието на лишено от приливи вътрешно море.

На местния селски диалект гората се наричаше Мястото на пушеците. През лятото ураганни ветрове я връхлитаха, вдигаха огромни облаци от прахоляк. През пролетта и есента усойна мъгла се стелеше над сухата притихнала земя. През зимата полярните бури правеха „пушека“ бял.

Преди много години Каканът беше решил да си построи вила близо до вътрешното море. Тъй като всичко в Рурик беше голямо и тъй като Каканът мислеше в дори по-големи мащаби, тази вила трябваше да включва сгради, побиращи целия му двор.

Местността беше проучена.

Тук-там можеха да се видят цветни маркери, забити в дънери или коренища.

Пътищата бяха разчистени, но така и не бяха покрити с настилка.

Каканът загуби интерес, преди да започнат каквито и да е строителни работи, и Мястото на пушеците се върна към запустението. Сега единствените посетители на гората бяха бракониерите дървосекачи през лятото и есента и ловците през зимата.

Те не се застояваха дълго. Гората беше твърде огромна. Твърде смълчана. Твърде неприветлива.

Редицата от гравилихтери продължи да лази по останките от пътя, навлизащ дълбоко в сърцето на гората.

Товарното отделение на всеки гравилихтер беше натъпкано със същества, хора и извънземни. Някои от тях бяха в униформи, набързо навлечени под гневните тропания по вратите, а сега прокъсани и съдрани. Други носеха само това, което бяха успели да сграбчат, докато ги измъкваха от домовете или местоработата им.

Те бяха внимателно пазени от същества, които носеха същите униформи. Но всички пазачи бяха хора.

Затворниците мълчаха. Някои от тях притискаха раните си.

Гравилихтерите завиха към по-тясна пътека, после отново се върнаха на пътя. Пътят свърши в нещо, което приличаше на морава.

Лихтерите се приземиха.

Раздадоха се заповеди. Затворниците бяха разтоварени.

Някои останаха в гравилихтерите, Те лежаха неподвижни и стъпкани върху палубите. За кратко тези умиращи или полумъртви бяха пренебрегнати от пазачите.

След нова заповед оцелелите затворници се наредиха в

редица.

Сред тях бяха Асинхау и Н’ерн. Единият беше дребен надзирател в затвора, другата данъчен инспектор. И двамата бяха успели при арестуването си да вземат няколко пакета храна, което беше запазило живота им по време на дългото пътуване на север.

— А сега? — прошепна Н’ерн. — Не виждам никакво подобие на затвор. Ние ли ще трябва да го построим?

Асинхау поклати леко глава и посочи с кимване.

През средата на моравата минаваха дълги, открити изкопи. Земекопни машини чакаха наблизо.

Зад тях се виждаха други изкопи. Но те бяха запълнени. Пръстта се издигаше на малки хълмчета.

Лицето на Н’ерн посивя.

Разнесе се шепот, когато и другите затворници видяха изкопите. Последван от виковете на пазачите да замълчат.

На Н’ерн й трябваха два опита, преди да успее да проговори.

— Децата никога няма да… — и млъкна.

Асинхау потрепери. Н’ерн опита за трети път.

— Поне, поне — заекна тя — ще бъде почтено.

Стен беше затънал до гуша в рутинна работа. Което на Джохи означаваше непрекъснато състояние на нервност, граничещо с паника. Две трети от светлините на комуникационното табло светеха в жълто. Останалите бяха червени.

Неговите комуникационни техници — всички обучени като дипломатически омбудсмани — бързаха да обслужат конзолите. Пресяваха дракха. Успокояваха, когато простите думи вършеха работа. Прехвърляха обаждащите се на съответните агенции — бе ясно, че ще мине доста време преди някое подразделение на правителството да започне да функционира нормално. Извършваха малки услуги от посолството, когато можеха.

Всичко, което си заслужаваше, беше резюмирано и изпратено на Стен. Толкова много подобни доклади се бяха натрупали, че Стен беше започнал да прекарва сутрините си в комуникационната зала, като преглеждаше докладите и поемаше потока обаждания, на които само посланикът можеше да отговори.

Първото обаждане за деня беше от младия Милхауз, който спешно настояваше да говори с посланика. Стен го сложи в края на списъка със задачи, които трябваше да свърши. Да, беше обещал на студентите от „Пушкан“ да бъдат изслушани от някой с власт. След като се срещна с доктор Искра обаче, той не знаеше как точно да изпълни обещанието си.

По-късно щеше да се занимава с това. Щеше да измисли нещо — след като успееше да намери някакъв смисъл в разпръснатите из цял Джохи безредици. Особено в кварталите и гетата на Рурик.

Имаше повече кървави разправи от обикновено. Но никакви бунтове. Леко раздвижване от страна на милициите. Но никакви изстрели, поне не от гняв. Известно покачване на грабежите и домашното насилие.

Стен продължи нататък. Попадна на още едно спешно обаждане от Милхауз. Комуникационният офицер беше резюмирал обаждането така.