Чтение онлайн

— Какво?

Служителят отвори уста, затвори я, после пак я отвори. Накрая вдигна ръце във въздуха и изрече:

— B-B-Benvenuti!

— Grazie — язвително каза Ласитър. — Пригответе ми сметката, ако обичате. Веднага слизам…

— Но, signore…

Ласитър натисна бутона на етажа.

— Да?

— Може би… — запъна се администраторът и излезе иззад гишето, — може би ще ми окажете честта да… — и той изразително направи жест към бара, извивайки устни в заговорническа усмивка.

Ласитър само поклати глава:

— Много ми е рано.

— Но…

— Съжалявам,

Стаята му беше на третия етаж, в края на коридора. Докато вървеше натам, дочу мелодичния звън на телефон и в следващия миг осъзна, че звукът идва именно откъм неговата стая. Бепи, помисли си той и се затича, търсейки из джобовете си бялата пластмасова карта, която служеше за ключ. Пъхна я в ключалката и изчака светването на зелената светлина. Колко навреме се връщам, мина му през ума. Светлинката примигна, телефонът спря да звъни, вратата се отвори и някой вътре каза:

— Pronto?

Грамаден, квадратно скроен мъж седеше зад бюрото с компютъра му и държеше слушалката в ръка. Изглеждаше прекалено голям за стола. Като видя Ласитър, той спокойно остави слушалката върху вилката, пое дълбоко въздух и стана. Без да бърза, тръгна към вратата.

Ласитър бе загубил дар слово. Тази ситуация не я бяха учили в училище. Затова от устата му се изтръгна грубото:

— Кой си ти, да те…?

В мига, в който го каза, осъзна, че човекът пред него има вид на матрак. Матрак, който се нуждае от избръсване.

— Scussi — небрежно подметна мъжът, леко се поусмихна и се извъртя странично, за да мине покрай Ласитър през отворената врата.

Много тихо и бавно. Можеше да се каже вежливо. Ласитър докосна ръкава му:

— Почакай малко!

В следващия момент изведнъж всичко се ускори. Топка за боулинг или нещо подобно на нея го удари през лицето, за да пръсне в главата му дъжд от искри, които прелетяха като рояк молци. Усети в устата си вкуса на кръв, а после кракът на мъжа се заби в тялото му и го залепи на стената. Въздухът от гърдите му излетя със свистене. Инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от онова, което знаеше, че ще последва — оптимистична реакция, прекалено слаба, за да попречи на парния чук да се забие в гръдния му кош. Веднъж! Втори път… Отново!

Нервните му окончания крещяха отчаяно на мозъка. Стаята присветваше като изгаряща крушка… А може би примигването бе само в главата му… Нещо тежко се стовари върху врата му и го повали на четири крака… Мярна скъпо струваща обувка да се изтегля назад за удар. Видя я с поразителна яснота — кожата, местата, където се бе сгъвала, шевовете към подметката…

И в следващата секунда чу писък. За миг му се стори, че писъкът излиза от него, но след като вдигна от любопитство глава, видя, че в коридора стои някаква камериерка с широко отворени очи и уста. Понечи да й каже нещо, обаче точно тогава обувката смени посоката си на движение, стрелна се към него като светкавица и се заби в ребрата му. Чу нещо да изпуква… като наръч съчки или изсъхнало бамбуково стебло. Камериерката изкрещя за втори път, а може би… дали този път наистина не бе той? Не. Вероятно беше тя, защото просто бе невъзможно в дробовете му да има толкова въздух, че да издаде звук. Усещаше, че не само не може да говори, но и едва диша. Май наближаваше краят му.

И тогава, също така внезапно, както бе започнало, всичко приключи. Матрака изчезна, камериерката се защура из коридора, издавайки пронизителни звуци. Сигурно тя бе спасила живота му. Разбираше, че трябва да й благодари, само че го болеше прекалено силно, за да бъде вежлив. Така че бавно се изправи на крака, затвори вратата

Всяко вдишване прорязваше гърдите му, така че си позволяваше да поема въздух само на малки глътки. Опипа ребрата си и му се стори, че докосва куп натрошени кости. Намери умивалника. Без да знае защо, реши, че най-важното в момента е да пусне водата. Това някак си му помагаше. Самият звукму помагаше.

Опрял ръце на перваза, вдигна лице към огледалото. Онова, което видя, не беше чак толкова отчайващо. Беше смачкан, но не чак прегазен от влак. Ако продължеше в тоя дух, по-скоро го очакваше изчукване на бронята. Носът му кървеше, устната му бе разбита, а един от зъбите му се бе забил навътре в меката част. Докосна го с език и ахна от изненада, тъй като той се отрони и падна в устата му. Изплю го — беше малък зъб и водата го отнесе в сифона.

Безкрайно внимателно повдигна ризата си и видя тъмночервения облак върху ребрата си отдясно. Докосна масивното кръвонасядане с връхчетата на пръстите си и едва не припадна. Болката се надигна в тялото му като вълна, разби се и разпрати пръски във всички посоки. Лицето му пребледня. Издаде звук, в който се съдържаха всички гласни едновременно… задавено изохкване, което заглъхна едва когато стисна зъби. Трябва ти рентгенова снимка, каза си Ласитър, наблюдавайки се отстрани. И зъболекар. И демерол. Но не в този ред.

И не в Неапол.

Макар и късно, вече бе разбрал защо Делла Торе така охотно му бе партнирал: просто бе искал да го задържи колкото се може по-дълго, докато претърсват стаята му.

Някой настойчиво почука на вратата и се разнесе приглушен глас, който настояваше да му бъде отворено.

— Мистър Ласитър… per favore…добре ли сте?

— Добре съм — извика Ласитър и примижа от прорязалата го болка. — Забравете.

— Сигурен ли сте, signore?Полицията…

— Не се безпокойте. — Който и да беше, си тръгна, мърморейки неразбираемо на италиански.

Минута по-късно иззвъня телефонът и за пръв път в живота си Ласитър изпита облекчение при мисълта, че се намира в хотел, който предлага дериват в банята. Вдигна слушалката и шокира управителя, като му каза, че не иска да говори с полицията и че не смята да подава оплакване.

— Но мистър Ласитър… това е ваше право. Нападнали са ви!

— Изкарайте колата ми от гаража и ми пригответе сметката.

— Сигурен ли сте, signore?

— Слизам след малко.

Отне му половин час да смени ризата си и да си събере багажа, а после се наложи да впрегне всичките си сили, за да мине прав през фоайето. Управителят го чакаше отвън в двора пред парадния вход, едновременно разтревожен, виновен и мъчещ се да запази достойнството си. Наетата кола го чакаше, работейки на празен ход. Щом го видя, управителят му отвори с лек поклон вратата и проследи как госта на хотела сяда на шофьорската седалка. Уверил се, че всичко вече е наред, затвори вратата, наклони глава и заучено се усмихна.

— Къде е администраторът? — попита Ласитър, като се огледа.

— Роберто? — намръщи се управителят.

— Да, не го видях вътре.

— Тръгна си преди малко. Астмата.

— Добре, предайте му, че му желая да се почувства по-добре.

— Grazie. Il signore е molto dentile!След всичко, което се случи!

— Защото следващия път, когато видя кучия син, ще му направя втора дупка отзад.

Продължително мълчание. Накрая управителят се осмели да попита: