Сянката на Бога
Шрифт:
— Казват, че съм имал обмяната на колибри — отбеляза Макс.
— Много ли време прекарваш в реене из въздуха? — пошегува се Ласитър.
Макс намигна, дъвчейки енергично.
— Май точно това правя: рея се над едно място! — Изкиска се, искрено развеселен. — Както сам знаеш, това са златните години на капитализма. Бизнесът процъфтява. Би следвало да са нужни все повече и повече банкови служители и касиерите да не достигат. Само че няма такъв филм. Навряха шибаните банкомати по места, където преди време нямаше дори телефон. Има ги на остров Целебес… Боже мой, дори в Пном Пен, където допреди две години нямаше пукната банка! Едно време се събираха такси за използването на банкомати, сега се вземат комисионни за работа с човешки същества! Скоро всички касиери ще останат без работа. Аз самият ще излетя
Сервитьорът отсервира ордьоврите и докато изпълняваше ритуала по фламбирането на максовия „Стек Диана“, самият Макс зарови из дипломатическото си куфарче, за да плъзне после един тъничък плик по покривката на масата. Беше яркочервен с бели букви, очертаващи кръста на швейцарския национален флаг. На него пишеше:
Сигурност
секретност
и доверие във вашата
лична
швейцарска
сметка
Седнал срещу него, Макс го наблюдаваше с пламнало лице, доволен от собствената си шега.
Движението по сметката бе разпечатано на безконечна перфорирана хартия за принтер и когато най-сетне остана сам в хотелската си стая, Ласитър потъна в документа. Тук-там Макс бе маркирал по-интересните моменти със звездичка и бе правил коментари.
Грималди притежаваше сметката от десетина години и през това време бе внасял и теглил само невпечатляващи суми. Преглеждайки записите, Ласитър лесно можа да идентифицира купуванията на апартаментите в Рим, на къщата в Цуоз и на колите. През пролетта на 1991-ва обаче схемата се бе променила. В няколко последователни дни на април по сметката на Грималди бяха постъпили преводи от Банко ди Лацио в Рим. Звездичката на Макс уточняваше, че става дума за сделки с недвижима собственост — очевидно продажбата на апартаментите. В този момент балансът по сметката на Грималди бе набъбнал до почти два милиона швейцарски франка. Два дни по-късно обаче сметката бе пресушена с няколко чека, за да останат точно хиляда швейцарски франка. Три от чековете бяха за сравнително малки суми: SF10 000 на името на фондация „Покрив за всички“, управлявана от Капела Чечилия, SF5 000 на името на Африканския национален конгрес и SF5 000 на образователната фондация „Йозкади“.
Четвъртият чек обаче бе на името на „Умбра Домини“, С.А. (Неапол), и той бе за всичко останало: 1 842 300 швейцарски франка.
Ласитър гледаше разпечатката и се мъчеше да разбере смисъла. Двата най-малки чека бяха жестове към АНК и Баската освободителна организация. „Покрив за всички“ сигурно си беше тъкмо това, така както се казва в поговорката „Понякога пурата си е просто пура“. Но после… тристакилограмова горила! Чек за почти два милиона долара!
Ласитър се намръщи. Латинският му беше на нивото на една-единствена година затъпяващи уроци в „Сейнт Олбънс“. Девети клас. Все пак обаче знаеше какво означава „Умбра Домини“: Сянката на Бога. И тогава изведнъж се сети къде е виждал вече тези думи: на корицата на брошурата в монашеската килия на Грималди на Виа Дженова.
18.
Ласитър стана, протегна се и погледна през прозореца към Лак Леман. Около всички светлини имаше ореол от мъгла. В далечината някаква яхта бавно се носеше в мрака, обгърната в сияние. Откъм френската страна на езерото се разнесе вой на сирена. Ласитър изведнъж осъзна… че всичко това е много красиво.Истината обаче бе, че не го чувстваше със сърцето си.
Онова, което намираше за възбуждащо и красиво, бе разпечатката по сметката на Грималди. Движението на парите винаги разкриваше нещо и той бе прекарал много време от живота си на детектив във внимателно изучаване на електронните таблици с финанси, изчовърквайки от числата скритите тайни на фирмите.
Когато се залови отново със сметката, видя, че през 1992-ра година по нея бяха правени месечни преводи от по хиляда долара. Платецът бе „Салве Каело“ — „благотворителният фонд“ на Еглоф. Вноските бяха продължили
близо година, след което бяха спрели. Към края на 1993-та отново бе направено теглене по сметката, редуцирало баланса й до 1 000 швейцарски франка. На този ред Макс Ланг бе поставил звездичка с коментар „задължителен минимум за поддържане на сметката“.След това не бе имало никакво движение до 4 август 1995-та — датата от известието за превода, което бе изпаднало от паспорта на Грималди. На този ден бяха постъпили $50 000 от сметка в неаполския клон на Банко ди Парма. Отново имаше звездичка, срещу която Макс внимателно бе изписал: Сметка на „Умбра Домини“.
Седмица по-късно, на 11 август, Грималди бе изтеглил цялата сума.
Следователно онова, което Ласитър бе намерил в Чикаго — между двайсет и трийсет хиляди долара, — почти сигурно бе остатъкът от парите на „Умбра Домини“. Замисли се над този факт. Изводът бе, че Грималди е бил нает да свърши някаква работа. Но каква?
Освен това какво можеше да се каже за месечните плащания от 1992–1993-та? Ласитър погледна страниците на паспорта и намери в тях потвърждение на онова, което помнеше: тези преводи съвпадаха с посещенията на Грималди в Сърбия, Хърватия и Босна. Изясняваше се, че този човек бе работил за „Салве Каело“, но оставаше въпросът: какво точно бе правил? Миналото на Грималди нямаше никакво отношение към хуманитарната сфера, а и в думите на Еглоф за ситуацията в Балканския регион не бе прозвучало никакво съчувствие. Как се бе изразил той? „Политически тумор“.
Ласитър вдигна телефонната слушалка и без да откъсва поглед от размитите светлини навън, позвъни на Бепи в Рим. Изчака дълго и миг преди да остави слушалката, в нея се чу някакво изтракване, последвано от неясен шум женско изкискване и единствената дума:
— Pronto?
— Бепи? Обажда се Джо Ласитър.
— А, Джо-о! — Бепи прочисти гърлото си: — Как си?
Ласитър се извини за неудобния час и каза, че спешно се нуждае от информация. После помоли Бепи да научи каквото може за религиозна организация на име „Умбра Домини“ и благотворителен фонд „Салве Каело“.
— Няма проблем — обеща Бепи.
— Но действай внимателно, моля те. Не искам някой да се изплаши.
— Si, si… discrete!
— Чудесно… Можеш ли да го направиш веднага?
— А-а… трябва ли ти писмен отчет?
— Не.
— Окей. Ще организирам обяд с Джани. Той знае всичко за религията! Като ти казвам всичко, разбирай всичко. Всичко, което би могло да те заинтересува. Няма проблем.
— Прекрасно. Утре пристигам в Рим. Ще се срещнем на обяда.
— Става.
Срещата с Бепи беше на Виа Венето, недалеч от американското посолство, пред едно заведение с маси отвън. Въздухът бе чист и хладен, а отоплителните лампи създаваха уют. Когато Ласитър пристигна, Бепи вече седеше в компанията на Джани Масина — отговарящ за религиозната тематика в списание „Attenzione“.
Ласитър се здрависа със журналиста и бе изненадан от поразяващата му прилика с Джони Карсън. За разлика обаче от клаустрофобичната маниерност на популярния американски водещ, италианецът се държеше подчертано непринудено. Когато Ласитър обясни изненадата си от приликата, журналистът се засмя:
— А, да, „другият Джани“. Нямате представа колко често са ми го казвали. Би ми се искало и финансовото ни положение да е сходно.
— Това се отнася до всички ни.
— Само че неговото е подложено на непрестанен натиск заради маниакалната му страст да се жени толкова често — Масина поклати съжалително глава. — Проблемът на Америка — той въздъхна, — истински големият ви проблем е, че вие, хора, така и не усвоихте изкуството на свободната любов. Естествено, нямам предвид никой конкретно, а още по-малко бих си позволил да говоря за вас — изобщо не ви познавам, — имам предвид Америка! Е, сигурно сте наследствено обременени със склонност към пуританство. Вие вярвате в законите и в развода, ние — в прегрешенията и любовните връзки. — Масина се засмя на собствените си думи, после стана сериозен. — Извинявам се. Позволих си да се пошегувам, а сме се събрали да обсъждаме сериозни неща.