Чтение онлайн

Мо-Мо леко разпери ръце.

— На блуса разчитаме, нали се сещате.

Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.

— Заради Джеръм ли идвате?

— А трябва ли да е заради него?

Мо-Мо сви рамене.

— Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?

— Така чух.

— И аз. — Мо-Мо опря гръб на рафтовете. — Значи не е заради него.

— И аз така мисля.

Мълчанието се проточи.

— Навън стават големи говна, а?

Глицки кимна.

—

Отпи малка глътка и както винаги, от концентрата гърлото му се сви. Как можеха някои хора да се наливат с това всеки ден? Преглътна още веднъж. Щеше му се да е поръчал чай. Извади кубче лед от чашата и го задъвка.

— Е, какво има? — попита Мо-Мо.

Май не съществуваше обиколен начин да се сдобие с онова, което искаше, затова Глицки реши да кара направо.

— Мо-Мо, познаваш ли Лорета Уейджър?

Никакво движение. Нито примигване, нито трепване на главата. Сякаш Глицки не каза нищо. Накрая туловището полека се размърда, Мо-Мо се пресегна към някаква бутилка и сипа в голяма чаша нещо, което в здрача имаше цвят на яйчен крем. Изсипа в гърлото си половината наведнъж.

— Не мога да кажа, че добре я познавам — изрече най-после. — Не съм я виждал доста отдавна. Момичето добре се оправя в живота, а?

— Нещо такова. Като се виждахте преди, имахте ли някакъв бизнес?

Барманът смукна още малко от гъстата смес.

— Ами, най-точно казано, имахме някои общи познати.

— Общи познати ли?

Мо-Мо кимна.

— Оня ден и твоя човек ме питаше за същото.

— Ридли Бенкс?

— Същия. Дето преди прибра Джеръм. С него отдавна си имаме приказка. — Гласът му стана още по-дрезгав. Глицки се наведе напред, за да го чува сред шумната музика. — От време на време си правим по някоя услуга.

Глицки знаеше какво означава това. Явно Бенкс бе открил нещо за Мо-Мо или „Клуба на мацетата“, което не се вместваше напълно в понятието за почтено занимание. Какво ли? Пране на пари? Както и да е, очевидно не засягаше пряко убийствата, които Ридли разследваше. Въоръжен с тази информация, Бенкс бе сключил сделка — няма да изтропа шишкото, стига Мо-Мо да му стане осведомител. Глицки лесно стигна до извода, че точно така Джеръм Рийз е бил сгащен тук, в клуба, толкова скоро, след като застреля… е, не беше доказано… Майкъл Мюлън.

Като полицай и Глицки бе поддържал различни отношения с всякакви престъпници — проститутки, наркотрафиканти, мошеници, обирджии, крадци на коли. Преследваше убийци и ако тези отрепки не убиеха някой, не беше негова работа да ги окошари. А бяха източник на сведения, които е трудно да получиш в, да речем, „Лайънс Клъб“. Така че оставяше ги на мира, стига и те да не му се мотаеха из краката.

— Значи Ридли те е питал за Лорета Уейджър?

Мо-Мо поклати глава.

— А, не направо. Не за нея. Но ти като ме попита сега, светна ми…

— За кое ти светна?

— Трябва да е заради „Пасифик Муун“.

Глицки изтръпна.

— Само че, човече, всякаква давност е минала. Оттогава има петнайсет, шестнайсет годинки…

— От какво, Мо-Мо?

— От ония дни. — Явно не беше настроен словоохотливо. — Я погледни това местенце. С него се занимавам. Всичко е законно, нямам време за глупости.

— Виждам. Сега си имаш бизнес. Но какво ставаше през онези години?

Мо-Мо допи гъстата мътилка, оригна се тихичко и остави чашата на бара. Вдигна ръце като невинен човек, принуден да се оправдава.

— Ридли знае.

— Добре де, Мо-Мо, не може ли и мен да просветиш малко?

— Ами една далавера имаше. Последната, в която участвах. — Глицки завъртя леда в чашата си, чакаше. — Наведнъж прибрах тлъста пачка, едно голямо кайме, едно и половина, нещо такова, не помня точно.

Мо-Мо искаше да каже, че е прибрал сто и петдесет хиляди долара. Тлъста пачка, няма спор.

— Само дето ставаше напечено, разни хора си докарваха белята заради тия пари. Направих си сметката, че остана ли в тоя бизнес, няма да дочакам старини. Не съм голям бързак, както сигурно си забелязал. Но блуса си го обичам, човече. И си рекох: „Мо, махай се от тая работа. Вложи парите в някоя кръчма, да си е твоя.“ Само че паричките трябва да се изчистят. Нали се сещаш?

Глицки кимна.

— Значи си ги пуснал през „Пасифик Муун“.

— Така беше. Да знаеш, одраха ми кожата, ама ми останаха осемдесет-деветдесет чисти. И ги вложих тук. Я се огледай. От петнайсет години го въртя това място и добре върви.

За миг настъпи затишие с края на поредната песен. Един от клиентите дойде да поръча две бутилки бира, а Глицки въртеше чашата в ръцете си. Мо-Мо извади бирите от хладилника, после се затътри до другия край на бара, довлече си табуретката и седна с въздишка.

— И Лорета Уейджър е участвала в това заедно с тебе? Или нейният мъж?

— Не заедно с мене. Никой не играеше заедно с мене. — Раздвижи тежките си рамене. — Хората си гледаха своята работа. Само името й изскочи веднъж, толкова.

— Значи е прала пари?

Многозначителен жест.

— Това не знам. Не знам какво са правили нито тя, нито мъжът й.

— И е възможно да са направили съвсем законна инвестиция в ресторанта?

Мо-Мо се настани по-устойчиво на табуретката.

— Всичко е възможно. Знае ли човек?

Глицки завари бюрото си отрупано с още повече хартия — доклади, съобщения, днешната поща. Трима инспектори се въртяха край липсващата врата. Вече два пъти се обади по телефона — все на Уес Фаръл. Първия път адвокатът на Ший му каза, че е страшно дебелокож и затвори. Втория път мина на лични оскърбления.

С третото обаждане му провървя повече. Приятелчето Харди си беше вкъщи, след като го навести по обяд. Каза, че рендосвал някакви прозорци.

— Имам един въпрос към теб.

Глицки вдигна показалец, за да възпре нахлуването на инспекторите. Те ръмжаха от нетърпение.

— И аз имам отговора — заяви Харди. — Я да помисля секунда — питаш ме къде е автогарата на фирма „Грейхаунд“.

— Изумително. Позна от първия път. Но въпросът ми беше — как се разшифрова съкращението ДТГБГ?

На Харди му хареса.

— А истинският въпрос какъв е?

— Истинският въпрос е — добре ли познаваш Уес Фаръл?

— Кого?

— Уес Фаръл, адвоката. Каза ми, че понякога се отбивал в „Шамрок“, тоест в твоя бар, нали така?