Чтение онлайн

– Цезаре… Цезаре… – Махни се от него! – изръмжа той на Ариус и замахна с камата.

Острието мина на няколко пръста от Ариус.

Домициан подръпна ръката на префекта си.

– Цезаре? … – Паулиний се наведе по-близо. – Цезаре?

Домициан изтръгна камата от ръката на Паулиний и му преряза гърлото.

Теа изпищя.

Ариус скочи. Твърде късно!

– Юстина – прошепна Паулиний изумен и издъхна.

Теа Пуснах сина си и схваната се изправих на крака, хвърлих се през тялото на Паулиний към Домициан, който лежеше

по гръб върху мозайката и се давеше в собствената си кръв. Изпълзях върху него и приковах тялото му със своето, очите му със своите.

Никога не съм се страхувала от теб, казвах му аз. Никога не съм се страхувала от теб.

Гледах го в черните му очи, докато не угаснаха.

Дълго време никой не проговори. Аз лежах простряна върху Домициан, подгизнала от кръвта му. Викс седеше замръзнал в ъгъла. Ариус, застанал на едно коляно до тялото на Паулиний, гледаше напред с невиждащ поглед. Никой не помръдваше. Никой не проговаряше.

Тогава Ариус захвърли камата. Тя отскочи от срещуположната стена и Викс се разтресе от металическия звук.

– Богове… – каза той с дрезгав глас, – богове Ариус протегна към него изморената си ръка и Викс се облегна върху якото му рамо. Ариус вдигна ръце към врата на хлипащия си син, хвана сребърния обръч и го строши надве. Запрати го към стената, където той падна с меко издрънчаване, а черното око се превърна в обикновена бучка черен ахат. Очите на Ариус се затвориха и останаха здраво стиснати за миг, а когато се отвориха отново, демонът вече не беше там.

Отстраних се от трупа на Домициан и отпуснах глава върху другото рамо на любимия ми. Той зарови устните си в косата ми и аз почувствах как тръпки побиват тялото му.

Все още стояхме така – тримата в едно цяло, – когато целият свят се сгромоляса отгоре ни

Лепида Часове в тъмното – часове и часове. Аз пищях през парцала, удрях вратата на килера с обутите си в сандали крака, но никой не идваше. Домициан беше наредил повечето роби да се махнат в деня, когато се очакваше да умре.

Той не беше мъртъв още. Не можеше да е мъртъв! Трябваше да живее, за да ме чуе, а после да целуне краката ми и да ме направи Господарка и Богиня, защото благодарение на мене щеше да е жив!

Звуци от провлечени стъпки отвън. Изпищях през парцала и започнах да барабаня с ходила по вратичката. Скърцащ звук, а после светлината заслепи очите ми, когато вратата бавно се отвори. Започнах да мигам свирепо, когато видях празното кръгло лице на астролога. Несий.

– Има твърде много килери в този дворец – каза безизразно той. – Трябваше да проверя стотици.

– Веднага ме развържи! – избухнах аз, когато той извади парцала от устата ми. – Къде е императорът? Имам сведения за заговор! И императрицата участва, и домашният му любимец Викс.

– Ганимед… – каза астрологът.

– Какво? – охлабих въжетата от китките си. Ако можех само да се добера до Домициан, щях да видя Теа и Ариус, и Викс, и Маркус, и Паулиний оковани във вериги преди падането на нощта – всички врагове, които някога съм

– Ганимед… Помниш ли го?

– Кого дали помня?

Ръцете му

се сключиха около врата ми, преди да мога да осъзная какво прави.

– Несий… – задавих се аз и тогава пръстите му спряха дъха ми.

– Ганимед… – Той ме притисна към стената, без да спира да стиска. – Ганимед!

Аз се опитвах да си поема дъх и дращех китките му. Счупих си два нокътя – ще си плати за това!

– Ганимед… – Лицето му беше празно, като мраморно, докато ръцете му се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в шията ми, като обръч от нагорещено желязо. – Ганимед!

Оставих дълбоки следи от нокти по ръцете му, като ги дращех ту от едната, ту от другата страна, докато задушаваща слепота изпълваше главата ми. Стражите щяха да дойдат, те щяха да убият Несий, щяха да ме заведат при императора… косата ми падаше на заплетени змии, щеше да е чорлава, когато Домициан ме види.

– Ганимед – стискаше той. – Ганимед!

Гърлото ми изгаряше в пламъци и сковаващи малки проблясъци от болка гъделичкаха крайниците ми. Не… Това не можеше да е наяве… Аз бях Лепида Полиа, Господарка и Богиня на Рим – бях красива и Фортуна ме обичаше.

– Ганимед!

Чувствам как кръвта пулсира във врата ми, между ръцете му.

– Ганимед! – повтаря той. Кръвта капе от ръцете му, от драскотините. Удрям го и червеното от боядисаните ми нокти се смесва с червеното от кръвта му.

Събирам всичките си сили и пищя… нищо не излиза от гърлото ми… нищо, освен едно-единствено приглушено хриптене, докато пред очите ми причернява, а крайниците ми изтръпват.

– Ганимед! – шепне той.

Аз се отпускам, подпряна на стената, усещам, че езикът ми провисва от устата. Изкривеното лице на астролога ми се струва замъглено зад черните цветя, които разцъфват пред очите ми. Кой – опитвам се да кажа, – кой, кой? – но не ми е останал дъх. Кой е Ганимед?

Маркус влезе в къщата си и с всяка неравна стъпка, която изминаваше, една и съща мисъл пулсираше в главата му Синът ми е мъртъв!

Той не можа да си остане вкъщи и да чака, след като Ариус и Теа тръгнаха към Домус Августана. Беше си измислил някакъв претекст да се разхожда пред портите на двореца… Така че бе един от първите свидетели на сцената, когато вече кръвта беше спряла да се лее и бе настъпило времето на паниката. Един от първите, които видяха зейналото гърло на Паулиний, отпуснатите му, сгърчени крайници, протегнатата ръка

– Остави го, Маркус! – беше казала императрицата. – Ще му подготвим погребение на герой! Верният приятел на императора, загинал в опит да го спаси!

Паулиний е мъртъв!

Маркус се загледа за миг във вратата на собствената си къща, преди да я разпознае. Бавно повдигна резето, мина, накуцвайки, през градината, влезе в тъмния празен коридор.

Паулиний е мъртъв!

Той тръсна глава – тази невъзможна мисъл… Очите му се спряха на атриума. Лунна светлина и фигура, облегната в сянката на една колона.