Вихър
Шрифт:
Стен остана неподвижен дълго време.
— В такъв случай… си тръгвам — заяви той накрая. И се изправи.
В стаята избухна паника.
— Почакай — викна Милхауз. — Какво правиш?
— Връщам се в посолството — отговори му Стен. — Тук няма полза от мен. Пък и не е моя работа. Определено е местен проблем. Така че, ако ме извините… Ще отида да погледам какво се случва с вас на екрана. И ще си взема питие, за да се постопля малко.
— Но не можеш да си тръгнеш! — Риел почти се разплака.
— Само гледай — вдигна рамене Стен.
— Но полицията ще…
— Убие всички ви — довърши мисълта
— Какво искаш от нас? — проплака Милхауз. Страните му бяха побелели от страх.
Стен се обърна пред вратата.
— По-добри въпроси. Какво наистина искате? И не ми пробутвайте тази глупост с манифеста.
Последва пълна тишина.
— Защо не направим така — предложи Стен. — Ще видя дали някой има желание да говори с вас. Да осигури честно и безпристрастно изслушване на вижданията ви.
— Някой… важен? — попита Милхауз.
— Да, някой важен.
— Публично изслушване?
— Не знам. Може би.
— Искаме свидетели — излая Теранд.
— Ще попитам — заяви Стен. — Сега… това ще бъде ли достатъчно? Честно изслушване на всичките ви възгледи. И те да бъдат взети под внимание от хората, които взимат решенията. Става ли?
Милхауз се огледа наоколо и видя леки кимвания.
— Съгласни сме — отвърна той.
— Добре — отправи се към вратата Стен.
— Но… ако поне не ни изслушат… — Милхауз се опитваше да възстанови малко от достойнството на групата.
— Ще изгорите университета до основи — завърши Стен вместо него.
— До една седмица — добави Милхауз.
— Ще го имам предвид.
12.
Стен се върна в посолството в настроение, което можеше да се оправи само от няколко екзекуции с брадва.
Той прегледа пълната с лъжи дипломатическа нота, все още едва наполовина написана, и я запрати на пода.
Напълно незряла постъпка. И на всичкото отгоре недостатъчно удовлетворителна.
Замисли се да срита бюрото, но се спря навреме, огледа огромния дървен блок, достатъчно голям за вкусовете на Какана, и забеляза, че краката му вече са доста ожулени — явно това бяха трофеи от предишни самонаранявания на посланици, без съмнение вдъхновени от общуването с очарователните алтруистични същества с проникновени визии, които обитаваха Алтайския куп.
Следващата мисъл на Стен беше да нареди на адмирал Мейсън да се яви в покоите му с надеждата да провокира неофициална ръкопашна схватка, но вместо това нададе нисък гърлен стон, насочен през запечатания прозорец към поройния дъжд, елемент от бурята, която вилнееше над Рурик.
Последва хихикане.
И кикот.
Стен не се обърна.
— Е, как да не съжалиш този момък — избуча гласът на Алекс. — Като се има предвид, че разполага с цял куп негодяи под имперска опека?
— И това — добави Синд със също толкова искрен глас — е смелият Стен. Великият воин, когото боготворях, докато растях. Мъжът, както гласи легендата, който е повел всички същества от купа Лупус към мир и охолство,
без усмивката да слезе от лицето му или песента да замлъкне в сърцето му.Стен продължи да стои неподвижно.
— Има ли проклето същество в този проклет куп, което не иска да убие всяко друго проклето същество? — запита той. — Има ли някой, по дяволите, сред тези недозрели апаратчици глупаци, които смятат, че са интелектуалци и студенти, сред тези проклетници, които се перчат с частните си армии, сред онези проклети идиоти, които се опитват да си играят на герои, а това само ще донесе скапания трон на онзи проклет кретен Искра, когото нашият Вечен проклет… — гласът му се изгуби, откри, че дробовете са изразходвали въздуха си, вдиша, после продължи, малко по-внимателно, заради присъствието на Синд, — на когото трябва да дадем скапаните ключове на проклетото кралство, има ли някой, който да е запазил поне една скапана капка от млякото на човешката доброта, да я е скътал някъде в себе си?
— Тц — тъжно отвърна Алекс. — Проклет език. Пред проклетия лорд.
— Някой да ми налее питие.
— Не още, капитане. Може би не искаш в кръвта ти да тече алкохол.
Стен най-накрая се обърна. И Синд, и Килгър носеха джохиански цивилни дрехи. Бедняшки цивилни дрехи. С тъмен цвят.
Джохиански наметала покриваха ръцете им.
Още по-интересното бе, че и двамата бяха с бойни жилетки. Всяка жилетка съдържаше малка комуникационна връзка, сгъваем уилигън с рязана цев, два резервни пълнителя със смъртоносните АМ2 снаряди и прибран в ножница боен нож. Жилетката щеше да е невидима под наметалата.
В добавка Килгър придържаше обемист пакет с едната си ръка, пакет, който беше увит в трето наметало.
— „Между мрака и здрача, когато започва нощният гняв, за миг спират дневните тегоби, този час е известен като биячески час.“
Докато рецитираше, Алекс разви пакета, който съдържаше, както Стен се бе надявал, обикновени цивилни дрехи, бойна жилетка и фототропен дъждобран.
Килгър продължи:
— „Познавам онова, което е под мен, топуркането на бързи стъпки, шум на кама, която се впива, и предсмъртно гъргорене, тихо и сладко.“
— Значи вие двамата смятахте да излезете, да си поиграете на шпиони, а мен да ме оставите да се оправям с цялата бумащина?
— Благородният посланик — каза Синд — не може да скита в студа, за да гони обикновени мошеници.
— Права си. Трябва да се съобразявам с новия си пост. Килгър, взе ли ми кукрито?
Стен, доста по-весел, отколкото се чувстваше напоследък, свали посланическите си одежди.
— По-добре е да си с униформата на „Богомолка“, шефе. В случай че ни разкрият.
— Къде отиваме?
— Мисля, че едно от оплакванията на Императора, поне така си ми го предал, било, че Каканът продава АМ2 на черния пазар. Продавал го е извън системата, за да плаща за комплекса си от сгради, нали?
— Е, и?
— Като предположих, че престъпниците никога не се променят, а злодеите просто се свързват с новия шеф, реших, че може да е умно и продуктивно да разберем как работи мрежата на черния пазар.
— Много добре. Дяволски добре — одобри Стен. — Поне един наоколо мисли. Бог знае, че не съм аз. И така, кой е този обичлив гражданин, който внезапно иска да продаде водачеството на купа?