Сянката на Бога
Шрифт:
Два часа по-късно Ласитър и Ацети седяха в кабинета на свещеника. Бяха си разделили италианската паста, донесена от един енориаш. Ласитър реши, че не е бил прав в първоначалните си подозрения за предпазливостта на свещеника, защото Ацети се оказа гостоприемен домакин. Той наряза дебели филии хляб с хрускава коричка и наля по чаша вино. Пръсна по филиите зехтин и ги поръси със сол и пипер. Междувременно Ласитър седеше с гръб към електрическата печка и се топлеше.
—
— Казаха ми, че било умишлен палеж.
Ацети сви рамене.
— И без това вече беше затворена. Жалко е все пак. Двамата с вас няма да видим повече такъв човек, докато сме живи.
— Какво искате да кажете?
— Говоря за доктор Барези. Беше много талантлив. Не съм експерт, но доколкото ми е известно, процентът на успех при него е бил просто… феноменален.
— Наистина ли? — обади се Ласитър с надеждата да окуражи събеседника си да продължава.
— Да. И мисля, обяснението е в това, че той беше не само лекар, но и учен. Знаехте ли го? — Ласитър поклати отрицателно глава. — Аха…! Значи изобщо не сте познавали доктор Барези. Той беше много неща едновременно — замислено каза Ацети. — И най-вече беше гений! Което не ми пречеше да го бия на шах, и то редовно, уверявам ви. — Ласитър се засмя. — Да, изглежда правех толкова много грешки, че не можеше да предугади ходовете ми — доверително вметна Ацети. — Често ми се оплакваше, че провалям плана му за красива игра. Още вино?
— Не, благодаря — отклони поканата Ласитър. Този човек започваше да му харесва.
— Баща му, дядо му — цялото семейство — бяха без изключение богати. Политика и строителство — върхът на корупцията. Много корумпирани… даже за страна като Италия. На него никога не са му липсвали пари. Нямаше нужда да работи. Но той се залови да учи: генетика в Перуджа, биохимия в Кеймбридж… Кеймбридж! — Ацети си наля втора чаша вино, топна коричката на хляба в нея и гризна една хапка. — Продължи в Цюрих… Спечели медал или нещо такова.
— За какво?
— Не знам… за научните си изследвания. Но, разбира се, той се отказа от всичко това…
— От кое?
— От науката.
— Искате да кажете, че се е посветил на медицината — уточни Ласитър.
Ацети поклати глава.
— Не, това стана много по-късно. Първо се залови с теология. Следва в Германия. Написа книга. Всъщност имам я под ръка. — Без да гледа, свещеникът бръкна в лавицата зад гърба си и извади оттам дебел том.
Ласитър го отвори, погледна заглавието и поклати глава.
— На италиански е — каза той и веднага съжали за глупавата си забележка.
Ацети се поусмихна.
— Да, казва се „Мощи, тотеми и божественост“. — Ласитър кимна и бутна книгата встрани. — Беше голям авторитет.
— Така ли — незаинтересовано вметна Ласитър.
— О, да.
— Пастата беше великолепна — отбеляза Ласитър. Разговорът се развиваше в посока различна
от онова, което го интересуваше, и той не знаеше как да го насочи към желаната тема.— Барези свързваше силата на мощите с определени, много примитивни инстинкти като: анимизма, боготвореното на предците и така нататък. Същият инстинкт, провокирал дивака да изяде сърцето на врага си — за да поеме и неговата сила, — е подтикнал християните да вярват, че костта на светеца, а често и само част от тази кост, носена в малка торбичка, може да защити от болести.
— Интересно — измърмори Ласитър, колкото да поддържа разговора.
— О, наистина е така. Нещата опират до бялата магия, а някои биха казали, че и до причастието.
— Не разбрах връзката — призна Ласитър.
Ацети сви рамене:
— Ядем и пием плътта и кръвта Христова. За вярващите това е свещенодействие. За другите… сигурно е нещо по-различно. Магия например.
— Долавям противоречие — неуверено коментира Ласитър.
Свещеникът се усмихна:
— Има такова. Но това не правеше впечатление на Барези. Неговата репутация беше кристално чиста. А и Ватикана гледаше благосклонно на него.
— Така ли?
— Абсолютно. Ватикана го използваше през цялото време.
— В какъв смисъл?
— За анализ на мощи. Винаги, когато имаше съмнение в автентичността на даден артефакт, викаха на помощ Барези. Повечето пъти ставаше дума за прости неща: треската от Светия кръст се оказваше тиково дърво, късчето от скалпа на Свети Франциск имаше ДНК-структурата на вол. Чували сте за Торинската плащеница, предполагам? — попита свещеникът, говорейки за ленената тъкан, за която се смяташе, че е била използвана за саван на Христос.
— Да — потвърди Ласитър, — кой не е.
— Ето ви един пример за популярността на Барези. Той е един от учените, на които бе възложено да я изследват.
— Прочетох някъде, че се оказала фалшификат.
Ацети се намръщи:
— Имаше такова нещо. „Ленена покривка от тринайсети век“. Изработена уж от самия Леонардо. Според други първата фотография.
— А какво беше мнението на Барези?
— Мислеше, че е мистификация, но с тъмно минало.
— Тоест?
— Както казва в своята книга, историята на мощите понякога е зловеща… и плащеницата вероятно е част от тази традиция. Някога мощите са били толкова важни, че когато някой светец се разболеел, хората се събирали пред дома му, чакайки го да умре. А когато това станело, те нахлували най-безцеремонно и излизали с… пръсти, зъби, очи — кой до каквото успеел да се докопа. После разпродавали тялото му на парче. — Ласитър недоверчиво го погледна. — О, да, така е било! Говори се например, че преди да са минали два дни от смъртта на Свети Тома Аквински, той вече е бил сварен до окапване на месото, само и само да се доберат до костите му. — Ацети се засмя. — Отвратително, нали? А понякога на нещастните светци им помагали и с отрова.