Чтение онлайн

— Защо през зимата? В този студ? — попита Ласитър, надвиквайки буботенето на двигателя. Вече бяха в открити води.

— Сега е сезонът. От септември до април. Ако ги вадиш през лятото, хайверът е само три процента от теглото. А през зимата е десет до четиринайсет процента.

— Теб само хайверът ли те интересува?

— Аха… за това плащат. Японците му викат уни.

Ласитър истински се наслаждаваше на пътуването. Яхтата бе добре конструирана и леко се плъзгаше по гребените на вълните. Къндис Харбър вече се бе смалил до размера на играчка.

— Харесва

— Кое?

— Хайвера…

— За ядене ли?

— Да.

— Господи, не — изкриви лице Роджър. — Японците… Внимавай! — той препречи ръката си пред Ласитър и едновременно с това рязко изви наляво. Разнесе се глух удар и палубата под краката им потрепери. — Да го… — изскърца със зъби Роджър. После изгаси двигателя и яхтата се заклати с ритъма на вълнението.

— Какво има?

— Ударихме дънер.

— Как разбра?

— Когато са отгоре, всеки ги вижда. Когато потънат, прекрасно. Но има един момент, когато се носят точно под повърхността. Тогава просто няма начин да ги видиш. — Запали двигателя и се вслуша. Звукът беше накъсан.

Роджър наклони глава.

— Изглежда съм го пернал — въздъхна той. — Сега… — Изведнъж удари с юмрук по пулта за управление точно над ключа за запалване. — Мамка му! Това ще е третият винт тази година, да-а! — През устните му се изтръгна нова мощна въздишка. Завъртя яхтата, нагласи курса и увеличи оборотите. След секунди отново се носеха по вълните. — Та, какво казвах, когато бяхме така грубо прекъснати?

— За японците… — отговори Ласитър.

— Да! Мисля, че на тях им харесва онова, което е трудно да се направи, такива са си. Вземи бонзаите. Едно дърво иска да порасне голямо, ама те не — правят какво ли не, за да ги оставят малки. Или градините им… купища камънак. Така и с хайвера на морските таралежи… И не е само това. Те ядат и риба балон. Знаеш ли как е с нея? Малко объркваме рецептата, и те е убила, преди да си преглътнал хапката! — Роджър се обърна и се смръщи: — Бурята май ще ни удари по-скоро. Я виж…

Ласитър се вгледа и забеляза, че вълните бяха станали по-големи. И вятърът явно се засилваше, защото морето бе осеяно със зайчета. Но яхтата изглеждаше напълно способна да се справи.

— Ако се влоши още, ще трябва да те хвърля и веднага да обръщам — предупреди Роджър. — Тази зима с времето няма шега.

— Ако става дума за стигането до сушата… — започна Ласитър.

— Това не е проблем — махна пренебрежително Роджър. — Има едно много добро място от подветрената страна на острова. Проблем е скачането във водата. Аз лично не бих скочил в бурно море. Ако не ме накарат насила. — Той отвори голямата метална рамка в предното стъкло и подаде глава навън. В кабината мигновено нахлу студ и влага. Секунда по-късно изтегли главата си обратно и затвори рамката. — Духа яко! — Сви огромните си рамене. — Значи те оставям и веднага обръщам. Трябва да видя какво му има на винта.

Роджър беше толкова ядосан, че бе загубил охота за приказки. Затова извади една касета и я тикна сърдито в касетофона. Беше един от старите албуми на „Литъл Фийт“ и докато слушаше, Роджър клатеше рамене в такт с мелодията. Беше висок към метър и деветдесет и пет, но движенията му бяха грациозни като на танцьор. Ласитър установи, че има и глас, и слух.

—

Роджър се усмихна и махна с ръка наляво:

— Пайн Айлънд. — Приклекна, завъртя се и плесна с ръце: — „If you’ll be my Dixie chicken…“ — изтананика той без никакво притеснение.

Ласитър се загледа към водната повърхност през замъгленото стъкло и се замисли какво щеше да й каже. Например: „Не стреляй! Запознахме се на погребението на сестра ми.“

— Дъчес Айлънд! — извика Роджър и направи знак към морето.

Ласитър кимна и реши, че все нещо ще измисли.

От касетофона прозвуча друга песен: „Дайър Стрейтс“ изпълняваха „Султаните на суинга“. Още с първите акорди на китарата Роджър го почука по рамото и му посочи напред и наляво.

— Там е Рег Айлънд. Виждаш ли го?

Ласитър проследи посоката, в която гледаше Роджър, и видя тъмна маса от скали и дървета. Кимна и се усмихна.

Роджър отново потъна в музиката и запя с Марк Нопфлер, затворил огромните си очи. Това би трябвало да обезпокои Ласитър, ако изобщо се бе замислил. Но той не го направи.

Вместо това се вслуша в мощния звук на баскитарата и в трелите на солокитарата, за да попие момента с цялата му първична възбуда. Яхтата беше чудо на технологията. Просто физически усещаше с тялото си пръските от разпорените вълни. Роджър, неговият екзотичен спътник с прекрасен глас, могъщо тяло и безпрекословни мнения за японците и тяхната култура, беше на руля и насочваше яхтата към…

Стена от скали!

Островът пред тях изникна внезапно и докато се носеха устремно към него, Ласитър погледна въпросително новия си приятел, очаквайки някоя шега, но пребледня, тъй като видя паниката върху лицето на кормчията, който безполезно въртеше руля.

— Мамка му! — изкрещя Роджър и гласът му се пречупи. Той удари с длан върху лоста за скоростта, надявайки се поне да забави, преди да се разбият.

Последното нещо, което Ласитър чу, преди да връхлетят върху скалите, бе гласът на Марк Нопфлер, който пееше: „The band plays Dixie, double-for time“…

А последната му мисъл, колкото и невероятна да му се стори, бе удивлението, че в две последователни песни има думата „Дикси“.

Следващият момент избухна във времето, защото корпусът на „Go–4-It“ се заби в покритите с водорасли скали, при което дъното й се разпори с дълъг стържещ писък на фибростъкло, който хвърли Ласитър върху пулта. Изведнъж отвсякъде се заизливаха водопади. Кабината се пръсна оглушително на парчета и във въздуха се разлетяха части от нея.

Осветлението изчезна. Спусна се мрак. Водата се издигна. Някаква ръка се протегна към него в нощта и го хвана. Палубата се наклони, когато следващата вълна подхвана изхвърлената върху скалите яхта. Светът увисна във въздуха и също така внезапно пропадна надолу, при което се стовари за втори път върху скалите.

Главата му се удари в нещо твърдо. За секунда зад клепачите му припламна яркочервена светкавица. Ръката, която го държеше, се отскубна и той отново се озова в замайващия вихър на водата.