Сенчести души
Шрифт:
— Считайте го за свършено, madame!
— П-почакай! Про-промених решението си. Ето ключа! — Вампирът зарови във връзката с ключове и й подаде един.
Приличаше на останалите ключове. Твърде много, обади се подозрителен глас в главата на Елена.
— Сейдж!
— Madame!
— Можеш ли да ме изчакаш, докато аз мина със Сейбър? Искам той да откъсне знаеш-какво-от-този-тип, ако ме е излъгал.
— Разбира ce, madame!
— П-п-п-почакай — заекна вампирът. Беше ясно, че е напълно
— Дай ми правилния ключ и ми кажи всичко, което трябва да знам, иначе ще заповядам на кучето да се върне и да те убие — закани се Елена и в този момент наистина го мислеше.
— Е-ето. — Този път ключът не приличаше на обикновен ключ. Беше кръгъл, леко издут, с отвор в средата. Като поничка, предназначена за някой полицай, подсказа вътрешният й глас и Елена се засмя истерично.
Млъквай, заповяда му тя.
— Сейдж!
— Madame?
— Вижда ли Талон този, когото държа за косата? — Надигна се на пръсти и хвана кичур от косата на вампира.
— Но разбира ce, madame!
— А може ли да го запомни? Ако не намеря Стефан, искам птицата да го покаже на Сейбър, за да може кучето да го проследи.
— Ъ… а… разбрах, Madame!
Една ръка, с капеща от китката й кръв, повдигна високо сокола и в същото време откъм покрива се разнесе силен трясък.
Сега вампирът хлипаше почти неудържимо.
— Завий н-надясно и след това пак н-надясно. Пъхни к-ключа в прореза на в-височината на главата, за да влезеш в коридора. Там м-може да има пазач. Но… ако… ако нямаш ключ за килията, която ти трябва… съжалявам, но…
— Имам! Имам ключ за килията и зная какво да правя след това! Благодаря ти, благодаря ти, че беше толкова мил и полезен.
Елена пусна косата на вампира.
„Сейдж! Деймън! Бони! Оглеждайте се надясно за заключен коридор. Внимавайте да не го подминете. Сейдж, придържай Бони и заповядай на Сейбър да лае като побеснял. Бони, следвай Мередит и вървете пред момчетата. Коридорът води към Стефан!“
Елена не знаеше доколко приятелите й чуха това съобщение, изпратено и на глас, и телепатично. Но отпред чу звук, който на нея й звучеше като ангелски хор.
Сейбър лаеше лудо.
Елена никога не би могла да се спре сама. Озова се сред бушуваща река от хора, която я понесе право покрай бариерата от четирима души, един сокол и побесняло наглед куче.
Но преди да изчезне във водовъртежа от тела, осем ръце се протегнаха към нея — и озъбената, лаеща муцуна подскочи пред момичето, за да раздели тълпата. Продължи да се носи: удряха я, бутаха, люшкаха, сграбчваха я и тя сграбчваше, докато накрая я изтикаха по целия път до правилната стена.
Но Сейдж се взря отчаяно в стената.
— Madame, той ви е излъгал! Тук няма ключалка.
Гърлото й пресъхна. Елена понечи да изкрещи:
— Сейбър! Върни се и намери вампира.
Но тогава точно под нея прозвуча гласът на Бони.
— Разбира се, че има, но е кръгла.
И Елена си спомни.
По-малки пазачи. Като тролове или маймуни. Високи колкото
Бони.— Бони, вземи това! Пъхни го в отвора. Внимателно! Това е единственият ключ, който имаме.
Сейдж тутакси заповяда на Сейбър да застане и да лае в тунела пред Бони, за да не я бутат паникьосаните демони и вампири.
Внимателно, тържествено Бони взе големия ключ, огледа го, наклони глава, повъртя го в ръце — и го постави върху стената.
— Нищо не става!
— Опитай се да го завъртиш или да го бутнеш…
Щрак.
Вратата бавно се отвори.
Елена и групичката й направо изпопадаха в коридора, а Сейбър стоеше между тях и тълпата от тропащи, лаещи, зъбещи се и подскачащи вампири и демони.
Елена лежеше на пода, преплела крака с незнайно кой, сключила ръка около пръстена си.
Очите на лисицата блестяха право напред и леко надясно.
Озаряваха с блясъка си килията отпред.
41
— Стефан! — извика Елена. Знаеше, че звучи като полудяла.
Нямаше отговор.
Тя тичаше. Следваше светлината.
— Стефан! Стефан!
Празна килия.
Пожълтяла мумия.
Пирамида от прах.
Някак си подсъзнателно, но наистина очакваше да се сблъска с едно от тези неща. И всяко от тях би я накарало веднага да хукне, за да се бие с Блудуед, макар с голи ръце.
Вместо това, когато девойката стигна до килията отдясно, завари млад мъж, с лице, лишено от надежда. Той повдигна тънката си като пръчка ръка в немощен жест на пълно отхвърляне.
— Те ми казаха истината. Пренесли са те тук уж да помогнеш на затворника. Но вече няма да се поддам на сънища.
— Стефан! — Тя падна на колене. — Трябва ли всеки път да минаваме през това?
— Знаеш ли те колко пъти те пресъздаваха, кучко?
Елена беше шокирана. Повече от шокирана. Ала в следващия миг омразата изчезна от лицето му.
— Поне мога да те видя. Имах… имах снимка. Но те, разбира се, ми я взеха. Скъсаха я, при това много бавно, като на всичкото отгоре ме принудиха да гледам разкъсването й. Понякога ме караха аз да я късам. Ако откажех, те…
— О, скъпи! Стефан, скъпи! Погледни ме. Вслушай се в звуците в затвора. Блудуед го разрушава. Защото откраднах от гнездото й другата половина на ключа. Стефан, аз не съм сън. Не виждаш ли? Те някога показали ли са ти това? — Протегна ръката си, върху чийто пръст блестеше двойният лисичи пръстен. — Сега — сега — къде да го сложа?
— Ти си топла! Решетките са студени — промълви Стефан и сграбчи ръката й. Сякаш рецитираше детски стихчета.
— Виждаш ли! — извика Елена триумфално. Нямаше нужда да сваля пръстена. Стефан държеше другата й ръка. Ключалката беше на принципа на пръстен с печат. Притисна го към вдлъбнатината в стената. Когато не се случи нищо, го завъртя надясно. Отново нищо. Завъртя го наляво.
Решетките на килията започнаха бавно да се вдигат към тавана.
В първия миг Елена не можа да повярва на очите си и реши, че халюцинира. После се обърна рязко и погледна към пода. Видя, че решетките вече са поне на половин метър над него.