Чтение онлайн

Ан Ферис беше друга работа. Висока метър и седемдесет и разведена, тя беше привързана от дълго време към Худ и идеята той да напусне никак не й беше харесала. Той знаеше, че тя си пада по него, въпреки че никой не би предположил това, съдейки по външните й реакции. Пред репортерите тази тридесет и четири годишна жена имаше лице на изпечен покерджия. Никакви въпроси, сензационни новини и съобщения не можеха да я накарат да подскочи. Обаче на Худ нейните големи, тъмнокафяви очи говореха много повече от който и да било оратор или телевизионен коментатор. А точно сега те му казваха, че тя се чувства едновременно щастлива,

тъжна и изненадана.

Ан пристъпи към бюрото. Беше облечена в нейната „униформа“, както я наричаше тя — черен костюм с панталон, бяла блуза и огърлица от перли на врата. Кафявата й коса се спускаше върху раменете и беше хваната с две фиби, за да не пада върху лицето. Кабинетът на Худ беше опразнен от личните му вещи. Все още не беше имал време да върне обратно на местата им снимките и другите предмети, които му напомняха за някои неща. Въпреки това след перипетиите с Шарън и студенината на хотелската му стая влизането на Ан в кабинета изведнъж го накара да го почувства като свой дом.

— Майк току-що ми каза — рече тя.

— Каза ти какво?

— За Шарън — отвърна Ан. — И за това, че се връщаш. Пол, добре ли си?

— Чувствам се малко зашеметен, но ще се оправя.

Ан спря пред бюрото му. „Десет дена ли бяха изминали от момента, когато тя стоеше на същото място, а той си събираше нещата?“, запита се Худ. Струваше му се, че бяха много повече. Защо мъката удължава времето, а щастието толкова го съкращава?

— Какво мога да направя за теб, Пол? — попита Ан. — Как са Шарън и децата?

— Справяме се някак. Лиз помага на Харлей. Шарън и аз се държим много цивилизовано, а Александър си е Александър. Той е добре. — Худ прекара ръка през гъстата си черна коса. — Колкото до това какво можеш ти да направиш за мен, току-що ми дойде наум, че трябва да изпратим съобщение на печата за моето връщане.

— Знам — рече тя и се усмихна. — Можеше да ме предупредиш.

— Съжалявам — рече той.

— Няма нищо. Други неща са ти били в главата. Ще напиша нещо и ще ти го покажа.

Ан го погледна. Дългата й до раменете кафява коса се спускаше от двете страни на изпъкналите й скули. Худ винаги беше усещал някакво сексуално напрежение между тях. „По дяволите“, каза си той. Всички около тях го усещаха. Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи занасяха Худ за това. Неговото нежелание да се поддаде на това напрежение винаги беше карало Ан да стои на дистанция. Обаче той чувстваше, че тя се скъсява.

— Знам, че те чака много работа — рече Ан, — но ако имаш нужда от нещо, аз съм тук. Ако искаш да разговаряш с някого и не желаеш да си сам, не се срамувай. Познаваме се от доста време.

— Благодаря — каза Худ.

Ан го изгледа продължително.

— Съжалявам за онова, което трябва да претърпите ти и семейството ти, Пол. Но тук ти свърши чудесна работа и аз се радвам, че се върна.

— Хубаво е да се завърне човек — призна Пол. — Мисля, че това ме измъчваше най-много.

— Какво? — попита тя.

— Това, че не можех да си довърша работата, която започнах — каза той. — Може да звучи старомодно, но тази страна е била създадена благодарение на общите усилия на изключителни мъже и жени. Оперативният център е част от тази традиция. Тук ние сме страхотен екип, който върши важна работа, и на мен ми беше тежко да го напусна.

Ан продължи да го гледа. Като че ли искаше

да каже още нещо, но не го направи. Отдръпна се от бюрото.

— Е, трябва да подготвя съобщението за печата — каза тя. — Искаш ли да споменавам нещо за ситуацията с Шарън?

— Не — отвърна той. — Ако някой се интересува, кажи му. В противен случай просто обясни, че съм променил решението си.

— Това ще прозвучи твърде несериозно — рече тя.

— Какво ще каже „Вашингтон Поуст“ няма да се отрази на работата ми.

— Сега може би не, обаче би могло, ако отново решиш да се кандидатираш за някой държавен пост.

Худ я погледна.

— Добър довод — рече той.

— Защо не им кажем, че президентът те е накарал да се върнеш?

— Защото не го е направил — отвърна Худ.

— Двамата разговаряхте насаме, когато ти се завърна от Ню Йорк. Той няма да отрече, че те е накарал да се върнеш. Това ще го покаже като човек, който държи на лоялността. Удобно е и за двама ви.

— Обаче не е вярно — рече Худ.

— Тогава просто да кажем ето какво — предложи Ан. — След срещата ти с президента си решил да промениш решението за оставката си. Това ще е вярно.

— Ама ти наистина искаш на всяка цена да споменеш президента.

— Когато мога — каза Ан. — Придава по-голяма тежест.

— Тежест ли? — рече Худ. — Искаш да кажеш авторитет.

— Какво каза?

— Според Ник Грило сега думата е „авторитет“.

— Мисля, че не е съвсем прав — усъмни се Ан. „Тежест“ се употребява за човек, който се ползва с доверие, а „авторитет“ за хора със значително влияние. Има разлика.

— Разбирам — каза Худ. Те се усмихнаха един на друг. След това той извърна очи. — По-добре ще е да се захващам за работа. Трябва много да наваксам.

— Не се съмнявам — рече Ан. — Ще ти пратя копие от съобщението по имейла, преди да го пусна.

— Благодаря още веднъж. За всичко.

— Няма защо. — Тя се поколеба. Изгледа продължително Худ и излезе.

Той се обърна към монитора на компютъра от дясната му страна. Не искаше да гледа как Ан си отива. Тя беше красива, интелигентна и много секси. През петте години, откакто се познаваха, бяха флиртували помежду си. Тя го беше правила по-открито от него. Сега, когато Худ беше останал сам, почувства, че не му е лесно да продължи играта по същия начин. Между тях вече не стоеше някой. Флиртуването вече не беше само игра.

Но в момента той нямаше време да мисли за това. Чакаше го много работа. Трябваше да прегледа ежедневните сводки, които през изминалата седмица бяха изпращани на Майк Роджърс. В тях имаше сведения от разузнаването, събирани от различни части на света, както и за тайните операции, които се осъществяваха в момента. Трябваше да се запознае и с докладите на останалата част от екипа и да погледне програмата за идната седмица, преди да се срещне с първата дама. Забеляза, че Роджърс се канеше да разговаря с одобрените кандидати за мястото на Марта Макол — секретарката, отговаряща за политическите контакти, която беше убита в Испания, а също и с кандидатите за длъжността съветник по икономическите въпроси. Сега, когато държавите се обвързваха все повече финансово и ставаха „сиамски многознаци“, както обичаше да казва Лоуъл Кофи, политиката започваше да се превръща в твърде неприятно бреме за силите, които управляваха света.