Чтение онлайн

Не може да спи. Няма апетит. Няма желание да се моли.

Не е в състояние да прави каквото и да било.

Отдолу се чуват гласове. Икономката. Двамата свещеници, с които е съквартирант. Един служител от пресслужбата на епархията. Представител на полицията. Пият чай и кафе, обменят впечатления и съчувствие. Планират живота му, без да се интересуват от неговото мнение. Единствената добра новина, изглежда, е тази, че момичето е живо. Изплашено до смърт, но живо. Травмирано и в шок от изнасилването, но все пак живо.

Том вече даде показания в участъка. Пуснаха го, без да му повдигнат обвинения, но го предупредиха, че когато новината се

И стана точно така.

Медийните демони изпълзяха от свърталищата си и вече дебнат около къщата му. Бродят на глутници около църквата и енорийската канцелария. Микробусите им са спрели край улицата, сателитните чинии се въртят, търсейки сигнал. Самият шум, който вдигат, е мъчение. Той запушва ушите си с ръце и се опитва да заглуши непрестанните звуци от звън на мобилни телефони, пращене на радиостанции и гласове на репортери, репетиращи какво ще кажат пред камерата.

Когато излизаше от участъка точно преди зазоряване, Том наивно мислеше, че може просто да се прибере вкъщи и да постави нещата под контрол. Да прецени дали Бог е създал ужасния сценарий от изминалата нощ като лично изпитание за него. Едно изнасилване и три смъртни случая – една крехка вдовица и две улични хлапета, изгубили правилния път. Жесток сценарий. Може би Бог знае, че във всяка трагедия, разиграваща се в Лос Анджелис, трябва да има холивудски съспенс.

А може би няма никакъв Бог!

Съмнението го разтърсва.

О, стига, Том, ти отдавна се съмняваш. Глад. Земетресения. Наводнения. Безброй невинни хора, умиращи от глад, удавени, затрупани живи. Не се прави, че тези „Божии дела“ не са разклащали вярата ти.

Някой чука на вратата. Открехва я. Отец Джон О’Хара пъха рунтавата си червена коса и луничавото си, шейсетгодишно лице през пролуката.

– Чудех се дали си заспал. Искаш ли да ти правя компания?

Том се усмихва:

– Не ми се спи. Засега.

– Да ти изпратя ли нещо за хапване? Може би яйца и топло кафе?

Отец Джон махва към чашата изстинало кафе до леглото.

– Още не, благодаря. Ще си взема един душ, ще се избръсна и ще се опитам да се свестя след минутка.

– Добре, давай – усмихва се одобрително отец Джон и затваря вратата след себе си.

Том поглежда часовника. Още няма 11, а вече му се иска денят да свършва. От 6 часа новинарските емисии от източния до западния бряг разказват за случилото се през нощта. Очите на цяла Америка са вперени в него и това не му харесва. Изобщо не му харесва. Той е срамежлив човек – добронамерен и силен, но се страхува, когато трябва да влезе в стая, пълна с непознати, и да се представи. Не е от хората, които обичат да дават интервюта по телевизията. Репортерите вече пъхат под вратата на църковната канцелария чекове и бележки с молби за ексклузивни интервюта, опитват се да купят всяка частица от него.

Том едва се добира до банята, преди отново да повърне. Пуска студената вода, пълни шепи и започва да плиска лицето си, докато накрая усеща студа.

Поглежда огледалото над умивалника.

Лице на убиец, Том. Погледни се. Виж колко си се променил. Не се преструвай, че не виждаш. Ти си убиец. Двоен убиец, за да сме по-точни.

Как се почувства, когато ги уби, отче? Хайде, бъди честен.

Беше възбуждащо, нали? Признай.

Том извръща поглед.

На пода до леглото има стара картичка. Картичката, която Розана държеше забодена с кабърче на стената в стаята си. Картичката, която поиска, когато Том дойде да се моли за нея миналата нощ. Розана целуна картичката и му я даде в знак на признателност.

– Per lei.

За вас. Той взема картичката. Забелязва, че е станала крехка с годините, с намачкани и мръсни ъгълчета. Около мястото, където е било забито кабърчето, има ръждиво кръгче на бял фон. Том за първи път я разглежда внимателно. Доста е избеляла, но личи, че е репродукция на някоя велика италианска картина. Може би Каналето. През мръсотията успява да различи очертанията на църковен купол и дълги, тъмни петна, които приличат на морски кончета, но е по-вероятно да са гондоли. Рисунка на място, отдалечено на хиляди километри, създадена преди стотици години.

Том се усмихва за първи път през този ден.

Венеция, родният град на Розана Романо, му дава лъч надежда.

Capitolo I

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА, СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Пенещите се адриатически вълни с шепот обливат бледопрасковения пясък. Върху насечения североизточен бряг тъкмо е приключила тържествена гадателска церемония. Разтревожени селяни излизат в колона от свещената горичка, сгушена между маслиновите насаждения и лозята. Събитието не е обнадеждаващо.

Ясновидецът им ги разочарова.

Тевкър – даровит навремето гадател – отново не бе успял да види благоприятни съдбини в тяхното бъдеще.

Младият нецвис е разстроен. Не разбира защо боговете са го изоставили. Гладува три дни преди днешното жертвоприношение, носеше чисти дрехи, остана трезвен и спази всичко, описано в свещените книги.

Боговете обаче не му дадоха нищо ободряващо.

Селяните мърморят. Той чува мрънкането им. Някои предлагат да го сменят.

Две цели луни вече минаха – може би повече – от последния път, когато гадателят съобщи добра новина на жителите на Атманта, и Тевкър знае, че търпението им се изчерпва.

Скоро ще забравят, че неговите ясновидски способности им помогнаха да се заселят сред богатите на руда североизточни планини. Че с неговата благословия бе изработен медният плуг, който разора земята и очерта свещените граници на града. Какви неблагодарници. Беше дошъл в свещената горичка веднага след смъртта на една старица. Стара робиня – от робските бараки при помийните ями. Умря от обсебване – демоните ревяха и се кискаха между ребрата , разкъсваха белите дробове, караха я да плюе големи парцали съсирена кръв и плът.

Застанал сам по средата на свещения кръг Тевкър се замисля за нея. Той сам очерта кръга с литууса си, заострения кипарисов кол с леко закривен край. Издялала го бе Тетия, неговата половинка – жената, с която бе дал обет да прекара вечността.

Оглежда се. Всички са тръгнали. Време е и той да се прибира.

Не у дома. Все още не.

Срамът от неуспеха е твърде голям, за да се върне при жена си в леглото. Тевкър сваля коничната си церемониална шапка на нецвис и решава да се усамоти някъде и да се отдаде на размисъл. В някое спокойно кътче, където ще призове Менрва, богинята на мъдростта, да му помогне в съмненията.