Чтение онлайн

— А. А, да. Това вече променя нещата — изглежда се успокои Рамси. После лицето му отново помръкна. — Ами първото съобщение?

— Какво?

— Отказваш ли се от него?

— Не. Нямам такива планове.

— Добре. Добре.

— Можеш да работиш по него колкото искаш.

— Чудесно — подаде му ръка Рамси, сякаш току-що бяха сключили сделка. — Ще те държа в течение.

Гордън тържествено стисна дланта му.

Малкият театър с Рамси отначало го беше разтревожил, но разбираше, че това е част от отношенията с хората: ако изобщо искаш да общуваш, трябва да възприемаш техния глас, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка. Рамси виждаше всичко това като игра, първото съобщение е секретната информация, а Шрифър е просто

натрапник. Е, за целите на вселената на Рамси, така да бъде. В по-младите си години Гордън щеше да се отнесе с груб цинизъм към заемането на някаква поза, само за да убеди някого. Сега нещата не изглеждаха така. Той не лъжеше Рамси. Не скриваше информация. Просто описваше събитията по различен начин. Пубертетските клишета за истината, красотата и птицата, която никога не си бил, бяха пълни глупости, опростенчески категории. Когато искаш да постигнеш нещо, казваш каквото трябва. Така ставаха нещата. Рамси щеше да продължи с експериментите, без да си блъска главата за неизвестностите и с малко късмет може би щяха да открият нещо.

Гордън се отдалечаваше от сградата на физическия факултет и се насочваше към Тори Пайнс роуд, където беше паркиран шевролетът му, когато някаква слаба фигура вдигна ръка за поздрав. Той се обърна и позна Мария Гьоперт Майер, единствената жена в катедрата. Преди известно време бе получила удар и сега се появяваше рядко, движейки се като призрак по коридорите — едната й половина беше частично обездвижена и говореше размазано. Лицето й бе отпуснато и тя изглеждаше уморена, но в очите й Гордън можеше да види проницателна интелигентност, която не оставяше нищо да й се изплъзне.

— Вярваш ли в твоите… ре… резултати? — попита го тя.

Гордън се поколеба. Под проницателния й поглед се чувстваше като под микроскопа на историята — тази жена беше дошла от Полша, бе преживяла годините на войната, бе участвала в изолирането на ураниеви изотопи по проекта „Манхатън“ в Колумбия, беше работила с Ферми точно преди той да се разболее от рак. Бе преминала през всичко това и много повече: съпругът й Джо, блестящ химик, беше редовен професор в Чикаго, докато на нея й бе отказано университетско звание и трябваше да се задоволи с мястото на научен сътрудник. Гордън внезапно се зачуди дали това я е ядосало, докато е работела по донеслия й слава черупчест модел на ядрото. В сравнение с онова, с което се беше сблъскала тя, неговите проблеми изглеждаха нищожни. Той прехапа устни.

— Да. Да, струва ми се. Нещо… нещо се опитва да се свърже с нас. Но не зная какво.

Тя кимна. В начина, по който го направи, въпреки обездвижената половина на лицето й, имаше ведра увереност, която докосна нещо в душата на Гордън. Той премигна на пронизващата светлина на залеза и блясъкът се превърна в топла вода в очите му.

— Добре, добре — промърмори жената със запъване и се отдалечи, като продължаваше да му се усмихва.

Прибра се вкъщи точно след Пени и я завари да се преоблича. Той захвърли в ъгъла чантата, която носеше грижите на деня му.

— За къде се стягаш? — попита я Гордън.

— Отивам да покарам сърф.

— Господи, вече се стъмва.

— Вълните не знаят това.

Той се облегна на стената. Енергията й го изуми. Тази страна на Калифорния му се струваше най-сложната: чисто физическия и аспект, вътрешната й движеща сила.

— Ела с мен — предложи му тя, докато обличаше френските си бикини и тениската. — Ще те науча да го правиш.

— Хм — отвърна Гордън. Не искаше да споменава, че си е мечтал за чаша бяло вино и за вечерните новини. В края на краищата, помисли си той — и тази мисъл изведнъж не му хареса много — можеше да има продължение на историята на Шрифър.

— Хайде.

На Уиндънсий Бийч той я гледаше как прокарва пътека надолу от хребета на спускащата се вълна и й се чудеше: крехко момиче, което управлява безмозъчна дъска и властва над сляпото движение на океана, увиснала във въздуха, сякаш по някакво чудо на Нютоновата динамика. Струваше му се истинска мистерия и все пак чувстваше, че не би трябвало да е изненадан —

в края на краищата, това беше класическа динамика. Тайфата, която бе видял край помпената станция, вилнееше в морето. Хлапетата яздеха сърфовете си в очакване на съвършената, приближаваща се еднотонова грамада вода — гъвкави кафяви тела върху белите дъски. Гордън се потеше с безпощадната рутина на упражненията от Кралските канадски военновъздушни сили и се успокояваше, че тя е почти като очевидното удоволствие, което доставяше на сърфистите цепенето на вълните. След задължителните клякания и лицеви опори той потича по пясъчната ивица, като пухтеше и някак си мъгляво се опитваше да разплете обърканите събития от деня. Те отказваха да му се подчинят: денят не желаеше да се разчлени в проста парадигма. Навъсен и потен, Гордън спря, като задъхано гълташе соления въздух. Пени се носеше напред върху дъската си, увиснала в гъстия въздух и му махаше. Океанът зад нея се загърна сам в себе си, сграбчи сърфа й с гладка длан и го преобърна. Тя се олюля, размаха ръце, загуби равновесие и падна. Кипящата пяна я погълна. Гладката бяла дъска се преметна напред и се превъртя, тласната от силата на инерцията. Главата на Пени изплува, с коса, плесната върху главата й като шапка — очите й премигваха, оголените й зъби се белееха в сумрака. Тя се смееше.

— Какво има за вечеря? — попита той, докато се обличаха.

— Каквото поискаш.

— Салата от ангинари, после фазан и накрая — плодова салата с бренди.

— Надявам се, че можеш да приготвяш всичко това.

— Добре, ти какво искаш?

— Излизам. Не съм гладна.

— Ъ? — с тъпа изненада зяпна Гордън. Той беше гладен.

— Отивам на митинг.

— За какво?

— Митинг. Политически, предполагам.

— За какво? — настоя той.

— За Голдуотър.

— Какво?

— Може да си чувал за него. Кандидат е за президент.

— Шегуваш се. — Той замръзна с крак във въздуха, наполовина обул шортите си. После, осъзнал колко комичен е видът му, стъпи на земята и ги донавлече. — Той е малоумен…

— Дърдорко?

Не, не се бе сетил за Синклер Луис.

— Нека просто остане „малоумен“.

— Да си чел „Съвестта на един консерватор“? Там казва много неща.

— Не, не съм. Но виж, когато ти беше за Кенеди, с неговия договор за забрана на ядрените опити и някои наистина нови идеи във външната политика, Съюзът за прогрес…

— Плюс Залива на прасетата, Берлинската стена, неговият по-малък брат със свински очички…

— О, я стига. Голдуотър е просто пионка в ръцете на едрия бизнес.

— Той ще се изправи срещу комунистите.

Гордън седна на леглото им.

— Ти не вярваш на тези глупости, нали?

Пени сбърчи нос, жест, чието значение Гордън знаеше — тя беше твърдо решила.

— Кой прати нашите мъже в Южен Виетнам? Ами какво стана с Клиф и Бърни?

— Ако Голдуотър спечели, там ще бъдат пратени милиони като Клиф и Бърни.

— Голдуотър ще постигне там победа, а няма само да се размотава.

— Пени, това, което трябва да се направи, е да се сложи край на нашите жертви. Защо да поддържаме диктатор като Дием?

— Единственото, което зная, е, че там убиват мои приятели.

— И Големият Бари ще промени всичко това.

— Естествено. Изглежда ми солиден. Ще възпре социализма в родината ни.

Гордън се отпусна назад на леглото и издаде примирена въздишка на недоверие.

— Пени, знам, че ме смяташ за някакъв нюйоркски комунист, но не мога да разбера…

— Вече закъснявам. Линда ме покани на този коктейл в чест на Голдуотър и ще отида. Искаш ли да дойдеш?

— Мили Боже, не.

— Добре, тръгвам.

— И ти, литераторката, поддържаш Голдуотър? Я стига.

— Знам, че не се вписвам в стереотипа ти, но това си е твой проблем, Гордън.

— Господи.

— Ще се върна след няколко часа. — Тя среса назад косата си, огледа плисираната си пола и решително и енергично излезе от спалнята. Гордън лежеше и я гледаше как тръгва, без да може да определи дали е сериозна. Пени с трясък захлопна предната врата и той реши, че наистина е сериозна.