Чтение онлайн

Беше паяк — голям като колело на каруца и лилаво-черен на цвят.

Чиракът на ковача отскочи назад, блъсна се в масата и я преобърна, като почти падна на земята.

Лицето на Коб застина. Греъм, Шеп и Джейк нададоха неразбираеми възгласи на уплаха и се отдръпнаха, покрили лицата си с ръце. Картър отстъпи крачка назад и потръпна. Тишината, която се просмука в стаята, беше като студена пот.

— Не би трябвало да са стигнали толкова далеч на запад — избоботи ханджията мрачно.

Ако не беше пълната тишина, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но сега го чуха.

Безмълвно преместиха погледи от съществото на масата към червенокосия.

Джейк пръв успя да проговори:

— Знаеш ли какво е това?

Невиждащите очи на съдържателя бяха вперени някъде далеч.

— Скраел — рече той разсеяно. — Мислех, че планините…

— Скраел ли? — прекъсна го Джейк. — За бога, Коте! Нима си виждал тези проклетници и преди?

— Моля? — червенокосият ханджия го изгледа стреснато, сякаш внезапно бе дошъл на себе си. — О, не. Разбира се, че не. — Като видя, че единствен той е на ръка разстояние от тъмното същество, внимателно отстъпи крачка назад. — Просто съм чувал. — Останалите впериха очи в него. — Спомняте ли си търговеца, който идва преди известно време?

Всички кимнаха.

— Кучият му син се опита да ми вземе десет пенита за половин фунт сол — оплака се за стотен път Коб, без изобщо да се усети.

— Де да бях купил и аз — смотолеви Джейк, а Греъм кимна в мълчаливо съгласие.

— Онзи беше долен мошеник — продължи Коб, сякаш вече казаните думи му носеха успокоение. — В тежки времена бих платил две пенита, но десет си е пладнешки обир.

— Не и ако по пътищата се срещат и други такива твари — мрачно каза Шеп.

Всички погледи за пореден път се втренчиха в черното същество на масата.

— Търговецът спомена, че чул за тях в района на Мелкомбе — побърза да вметне Коте, като наблюдаваше лицата на останалите, докато те разучаваха съществото. — Помислих си, че просто иска да вдигне цената.

— Какво друго ти каза? — попита Картър.

Съдържателят се замисли за момент и после сви рамене.

— Не успях да науча цялата история. Търговецът беше в града само за няколко часа.

— Мразя паяци — простена чиракът.

Той продължаваше да стои от другата страна на масата, на четири-пет метра разстояние.

— Покрий го.

— Това не е паяк — рече Джейк, — няма очи.

— И уста няма — посочи Картър. — Как ли яде?

— И _какво_ яде? — мрачно натърти Шеп.

Съдържателят продължаваше да разглежда съществото с любопитство. Надвеси се над него и протегна ръка. Останалите инстинктивно се дръпнаха още по-далеч от масата.

— Внимавай — предупреди го Картър, — краката му режат като ножове.

— По-скоро като бръсначи — каза Коте, докато дългите му пръсти опипваха черното тяло на скраела, по което нямаше никакви издатини. — Гладко и твърдо е като изпечена глина.

— Не си играй с това — намеси се чиракът на ковача.

Съдържателят внимателно подхвана с две ръце един от дългите гладки крака и се опита да го счупи като пръчка.

— Не е като изпечена глина — поправи се той и притисна крака към ръба на масата, след което го налегна с цялата си тежест.

Кракът се прекърши с остър пукот.

— По-скоро

прилича на камък. — Коте погледна Картър. — От какво са всичките тези пукнатини? — Той посочи тънките линии, които покриваха гладката черна повърхност на тялото.

— Нели падна върху него — отвърна Картър. — То скочи от дървото и започна да се катери по нея, като я посичаше с краката си. Движеше се много бързо. Дори не успях да разбера какво се случва. — Картър най-сетне се поддаде на настоятелното натискане на Греъм и се отпусна върху стола. — Нели се оплете в сбруята си и падна върху него, при което му счупи няколко крака. След това то се хвърли върху мен и започна да пълзи нагоре. — Той скръсти ръце върху окървавените си гърди и потрепери. — Успях да го отскубна от себе си и да го стъпча. Но то пак се покатери… — Картър замлъкна, а лицето му придоби пепеляв оттенък.

Съдържателят кимна сякаш на себе си, докато продължаваше да ръчка съществото.

— Няма кръв. Няма вътрешни органи. Отвътре е просто сиво. — Бръкна вътре и пръстът му потъна като в гъба.

— Велики Техлу! Остави го на мира! — примоли се чиракът. — Понякога паяците мърдат и след като ги убиеш.

— Чуйте се само — язвително каза Коб. — Паяците не стават големи като свине. Знаете добре какво е това. — Той се завъртя и ги погледна в очите един по един. — Това е демон.

Те погледнаха към разпуканата твар на масата.

— Хайде стига сега — рече Джейк, изразявайки несъгласието си по-скоро по навик. — То не е като… — Той направи неопределен жест. — Не може да е като…

Всички разбраха какво има предвид. Да, на света съществуваха демони. Но те бяха като ангелите на Техлу. Герои и крале. Те бяха част от легендите и мястото им беше там. Таборлин Великия беше призовал огъня и светкавиците, за да унищожи демоните. Техлу ги бе разтрошил с ръцете си и ги бе захвърлил да вият в безименната бездна. С други думи, никой не очакваше, че другарят му от детинство ще стъпче до смърт някакво такова същество на пътя Баедн-Брит. Струваше им се нелепо.

Коте прекара ръка през рижата си грива и наруши мълчанието:

— Има един начин да разберем със сигурност. — Той бръкна в джоба си. — С желязо или огън. — Извади кожена кесия.

— И с божието име — додаде Греъм. — Демоните се страхуват от три неща: студено желязо, чист огън и светото име божие.

Съдържателят стисна устни с известно неодобрение.

— Разбира се — рече той, докато изпразваше кесията си върху масата, а след това започна да рови сред купчината монети: тежки сребърни таланти и дребни сребърници, медни йоти, очукани дребни пенита и сиви железни драби. — Някой да има шайба?

— Използвай драб — посъветва го Джейк. — Правят ги от добро желязо.

— Не искам добро желязо — отвърна съдържателят. — В драба има много въглен. Почти като стомана е.

— Прав е — каза чиракът. — Само дето не е въглен. За правенето на стомана се използва кокс. Кокс и вар.

Съдържателят кимна с уважение към момчето.

— Ти знаеш най-добре, млади майсторе. В края на краищата това ти е работата — най-накрая дългите му пръсти изровиха шайба сред купчината монети. — Ето.