Чтение онлайн

— След като излязох от галерията, отидох при любовницата си. Там прекарах и цялата нощ.

— Как се казва любовницата ви и къде живее? — попита Чигола с леден глас.

— Не й зная името, а улицата не помня! — засмя се Ливио.

— Ще ви улесня — каза Чигола. — Докато си припомните тия неща, аз ще премина на друга тема. Разкажете ми подробно кога и как открихте, че картината „Даная“ от художника Кореджо е открадната.

— Това може да се разкаже с няколко думи. Изкачих се в залата, където рисувам. В залата нямаше никого. Предполагам, че е било 9 часът и три минути. Запътих се направо към

статива си, защото първият сутрешен поглед върху рисунката е много важен. Първият поглед открива безброй неща — и добри, и лоши. Очите не са уморени, още не са привикнали с цветовете, чувствителни са към всички видове нюанси. Може да се каже, че първият поглед определя работата за през целия ден. Затова аз отивах направо към статива си, съсредоточен за тази първа среща, но когато го наближих, останах поразен: рамката беше празна, зееше ужасно. Някой беше изрязал платното…

— На какво разстояние бяхте от статива си, когато забелязахте, че платното е изрязано?

— Бях на около десетина крачки.

— Как разбрахте, че платното е изрязано, а не откачено? От десетина крачки разстояние подробностите не се забелязват обикновено.

— Вие няма да ги забележите, но с мен работата стои по другояче. Аз съм професионалист.

— Продължавайте.

— Както стоях втрещен, погледнах напреде си, към Кореджовата „Даная“, и насмалко не припаднах: моето платно беше там закачено с кабърчета и обтегнато несръчно над картината.

— На какво разстояние бяхте от картината?

— От моето място до картината имаше около петнадесет крачки.

— От петнадесет крачки никакво кабърче не може да се види Как разбрахте, че платното ви е било закачено с кабърчета?

— Тия работи, господине, не се разбират, а се чувствуват. Аз почувствувах, че платното ми е закачено с кабърчета, и толкоз!

— Поздравявам ви за чувствителността — каза Чигола. — Продължавайте по-нататък. Какво направихте, след като видяхте платното си върху картината на Кореджо?

— Изтичах, улових левия край на платното, за да го смъкна, и тогава видях, че под платното няма нищо, че рамката е празна.

— Е, и какво?

— Няколко секунди стоях като замаян, а сетне хукнах по стълбите, за да уведомя директора.

— За какво да го уведомите?

— Че Кореджовата „Даная“ е открадната!

— Платното беше ли откачено, или изрязано!

— Това вие трябва да установите. Аз ви казах, господине, че видях рамката празна. Нямаше нито картината, пито поставката й.

— Защо предположихте, че картината е непременно открадната? Защо не предположихте например, че е дадена за почистване или реставриране?

— Предположих най-вероятното. У нас картини се крадат всеки месец, а почистване се прави на четвърт век веднъж!

Чигола запали цигара, издуха няколко клъбца дим и попита със съвсем равен глас:

— Е, спомнихте ли си името на любовницата?

— Абсолютно е изчезнало от паметта ми — усмихна се нахално Ливио Перети.

— Това може да се случи с човек, който има поне три дузини любовници и нито една вечер не спи с една и съща. Кажете ми улицата и номера на къщата, където сте прекарали нощта?

— Нали ви казах, че не помня!

— Значи, криете?

— Разбирайте го, както щете! — Ливио Перети изведнъж пламна. — Вие нямате право

да ми задавате въпроси, които засягат интимния ми живот! Как си позволявате!

— На полицията и на докторите по венерически болести се разказва всичко, от начало до край. Излезте в хола, младежо, повторете си го това сто пъти или сто хиляди пъти, докато ви дойде нещо наум, и тогава елате да ми се представите пак!

Ливио Перети кимна на Роберто Тоци, който от някое време даваше вид, че следи разпита, и с доста наперена стойка излезе навън.

— Доведете ми пазача Марко Монтано! — обърна се Чигола към слисания адютант.

Адютантът се изправи, чукна токове и стремително изскочи навън. Не бяха изминали и десетина секунди, и откъм хола се дочу силна врява, заплашително загърмяха възбудени гласове. Роберто Тоци пребледня, а Чигола изхвърча тутакси през вратата. Като видя с каква котешка ловкост беше направено това, Роберто Тоци още по-силно пребледня.

Пред очите на Чигола се откри странна картина. Адютантът се готвеше да измъкне пистолета си, ръката му беше на кобура, а насреща му се усмихваше злъчно и с горящи очи Ливио Перети. Неколцина полицаи тичаха към тях.

— Джовани! — извика мрачно Чигола. Адютантът трепна, обърна се на токовете си и застана мирно. — Какви са тия сцени? — попита още по-мрачно Чигола.

— Готвя се да го застрелям! — отговори адютантът.

— Защо? — полюбопитствува със зловещ тон Чигола.

— Защото искаше да ме удари по лицето!

— Не само „исках“, ами го ударих наистина! Ето — той посочи с пръст дясната му буза.

— Защо го удари? — попита Чигола.

— Настигна ме и ме напсува мръсникът! — отговори Ливио.

— Трябва да го застрелям, господин полковник! — настоя отново адютантът.

— Това можеш да направиш, Джовани, на своя отговорност, разбира се, но само при едно условие — че вече съм приключил разпитването му. Налага се да почакаш!

— Ще почакам, господин полковник — съгласи се Джовани.

Когато Чигола слагаше ръка върху святкащата бронзова дръжка на вратата, чу Карло Колона да под виква от другия край на хола: „Началството защищава една червена хрътка! Как да разбираме това?“

„Злобен и отмъстителен тип! — помисли по негов адрес Чигола. — На такъв няма и окото да мигне, ако реши да изпрати някому куршум в тила!“

Той натисна дръжката и влезе.

Марко Монтано, който стоеше чинно в средата на кабинета, любезно му се поклони.

— Марко Монтано, колко години вече служиш в „Боргезе“?

— Тази есен се навършват двадесет години, ваше сиятелство!

— Не ме наричай „сиятелство“, Монтано! Ако искаш да туриш нещо пред името ми, наричай ме просто „полковник“.

— Разбирам, господин полковник!

— Какъв чин имаш във войската?

— Сержант, господин полковник! От артилерията.

— Е, сержант, във войната участвувал ли си?

— Тъй вярно, господин полковник, бил съм немците при Падуа, когато се изтегляха за Австрия при Удине, когато бягаха от Югославия, и на други места.

— Хм… И като си толкова дългогодишен служител в „Боргезе“, сещаш ли се как е станала тази работа с картината?

— Нищо не ми идва наум, господин полковник!