Открадването на „Даная“
Шрифт:
— След като излязох от галерията, отидох при любовницата си. Там прекарах и цялата нощ.
— Как се казва любовницата ви и къде живее? — попита Чигола с леден глас.
— Не й зная името, а улицата не помня! — засмя се Ливио.
— Ще ви улесня — каза Чигола. — Докато си припомните тия неща, аз ще премина на друга тема. Разкажете ми подробно кога и как открихте, че картината „Даная“ от художника Кореджо е открадната.
— Това може да се разкаже с няколко думи. Изкачих се в залата, където рисувам. В залата нямаше никого. Предполагам, че е било 9 часът и три минути. Запътих се направо към
— На какво разстояние бяхте от статива си, когато забелязахте, че платното е изрязано?
— Бях на около десетина крачки.
— Как разбрахте, че платното е изрязано, а не откачено? От десетина крачки разстояние подробностите не се забелязват обикновено.
— Вие няма да ги забележите, но с мен работата стои по другояче. Аз съм професионалист.
— Продължавайте.
— Както стоях втрещен, погледнах напреде си, към Кореджовата „Даная“, и насмалко не припаднах: моето платно беше там закачено с кабърчета и обтегнато несръчно над картината.
— На какво разстояние бяхте от картината?
— От моето място до картината имаше около петнадесет крачки.
— От петнадесет крачки никакво кабърче не може да се види Как разбрахте, че платното ви е било закачено с кабърчета?
— Тия работи, господине, не се разбират, а се чувствуват. Аз почувствувах, че платното ми е закачено с кабърчета, и толкоз!
— Поздравявам ви за чувствителността — каза Чигола. — Продължавайте по-нататък. Какво направихте, след като видяхте платното си върху картината на Кореджо?
— Изтичах, улових левия край на платното, за да го смъкна, и тогава видях, че под платното няма нищо, че рамката е празна.
— Е, и какво?
— Няколко секунди стоях като замаян, а сетне хукнах по стълбите, за да уведомя директора.
— За какво да го уведомите?
— Че Кореджовата „Даная“ е открадната!
— Платното беше ли откачено, или изрязано!
— Това вие трябва да установите. Аз ви казах, господине, че видях рамката празна. Нямаше нито картината, пито поставката й.
— Защо предположихте, че картината е непременно открадната? Защо не предположихте например, че е дадена за почистване или реставриране?
— Предположих най-вероятното. У нас картини се крадат всеки месец, а почистване се прави на четвърт век веднъж!
Чигола запали цигара, издуха няколко клъбца дим и попита със съвсем равен глас:
— Е, спомнихте ли си името на любовницата?
— Абсолютно е изчезнало от паметта ми — усмихна се нахално Ливио Перети.
— Това може да се случи с човек, който има поне три дузини любовници и нито една вечер не спи с една и съща. Кажете ми улицата и номера на къщата, където сте прекарали нощта?
— Нали ви казах, че не помня!
— Значи, криете?
— Разбирайте го, както щете! — Ливио Перети изведнъж пламна. — Вие нямате право
да ми задавате въпроси, които засягат интимния ми живот! Как си позволявате!— На полицията и на докторите по венерически болести се разказва всичко, от начало до край. Излезте в хола, младежо, повторете си го това сто пъти или сто хиляди пъти, докато ви дойде нещо наум, и тогава елате да ми се представите пак!
Ливио Перети кимна на Роберто Тоци, който от някое време даваше вид, че следи разпита, и с доста наперена стойка излезе навън.
— Доведете ми пазача Марко Монтано! — обърна се Чигола към слисания адютант.
Адютантът се изправи, чукна токове и стремително изскочи навън. Не бяха изминали и десетина секунди, и откъм хола се дочу силна врява, заплашително загърмяха възбудени гласове. Роберто Тоци пребледня, а Чигола изхвърча тутакси през вратата. Като видя с каква котешка ловкост беше направено това, Роберто Тоци още по-силно пребледня.
Пред очите на Чигола се откри странна картина. Адютантът се готвеше да измъкне пистолета си, ръката му беше на кобура, а насреща му се усмихваше злъчно и с горящи очи Ливио Перети. Неколцина полицаи тичаха към тях.
— Джовани! — извика мрачно Чигола. Адютантът трепна, обърна се на токовете си и застана мирно. — Какви са тия сцени? — попита още по-мрачно Чигола.
— Готвя се да го застрелям! — отговори адютантът.
— Защо? — полюбопитствува със зловещ тон Чигола.
— Защото искаше да ме удари по лицето!
— Не само „исках“, ами го ударих наистина! Ето — той посочи с пръст дясната му буза.
— Защо го удари? — попита Чигола.
— Настигна ме и ме напсува мръсникът! — отговори Ливио.
— Трябва да го застрелям, господин полковник! — настоя отново адютантът.
— Това можеш да направиш, Джовани, на своя отговорност, разбира се, но само при едно условие — че вече съм приключил разпитването му. Налага се да почакаш!
— Ще почакам, господин полковник — съгласи се Джовани.
Когато Чигола слагаше ръка върху святкащата бронзова дръжка на вратата, чу Карло Колона да под виква от другия край на хола: „Началството защищава една червена хрътка! Как да разбираме това?“
„Злобен и отмъстителен тип! — помисли по негов адрес Чигола. — На такъв няма и окото да мигне, ако реши да изпрати някому куршум в тила!“
Той натисна дръжката и влезе.
Марко Монтано, който стоеше чинно в средата на кабинета, любезно му се поклони.
— Марко Монтано, колко години вече служиш в „Боргезе“?
— Тази есен се навършват двадесет години, ваше сиятелство!
— Не ме наричай „сиятелство“, Монтано! Ако искаш да туриш нещо пред името ми, наричай ме просто „полковник“.
— Разбирам, господин полковник!
— Какъв чин имаш във войската?
— Сержант, господин полковник! От артилерията.
— Е, сержант, във войната участвувал ли си?
— Тъй вярно, господин полковник, бил съм немците при Падуа, когато се изтегляха за Австрия при Удине, когато бягаха от Югославия, и на други места.
— Хм… И като си толкова дългогодишен служител в „Боргезе“, сещаш ли се как е станала тази работа с картината?
— Нищо не ми идва наум, господин полковник!