Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Кога за последен път го видяхте?
— Петък около дванайсет, по обяд. Тогава не носеше пръстен с нефрит, само венчалната си халка. Предполагам, че я е носел. Щях да забележа, ако имаше някаква промяна, поне така си мисля.
— Но г-н Неш е тренирал карате, нали?
— Имаше черен пояс. Започнал много отдавна, когато бил в Корея.
Веждите на Глицки се извиха нагоре. Той погледна към Харди.
— Една костица в малкия пръст е била чупена и зараствала на два пъти — добави той.
Фарис отново изпсува, изчака. Глицки подсвирна беззвучно. Бийп.
— Мисля, че ще е най-добре да дойда — каза Фарис.
Харди
Докато отговаряше на въпросите й и се радваше на вълнението й, Харди лениво разгръщаше календара си и видя бележката: Ригби 4:00.
Беше 3:55.
Пристигна пред кабинета на шефа на полицията на секундата и чака навън в продължение на двайсет и пет минути. Не му се искаше Фарис да дойде и да си отиде, докато той се освободи, но наистина не можеше да насилва кой знае колко нещата. Сержантът секретар вчера му бе дал ясно да разбере, че не спада към почитателите му, а доколкото можеше да се съди по протакането, явно и шефът му не си падаше особено по него.
Интеркомът върху бюрото на сержанта най-накрая иззвъня. Той погледна към Харди и посочи с пръст към двукрилата врата.
Дан Ригби седеше облегнат назад в коженото си кресло и продължаваше да говори по телефона. Имаше лице на боксьор, червено и сбръчкано, и сива коса — не по-дълга от половин сантиметър. Харди знаеше, че често носи и цивилен костюм, но днес бе облечен в полицейската си униформа. Беше предвидено да изглежда впечатляващо.
Харди застана на персийския килим пред бюрото му, като се опита да изрови подходящото встъпление. Ригби, заслушан в телефона, го изгледа критично, докато влизаше. Харди почака още една минута. След което Ригби затвори и изпъна рамене, сякаш го боляха.
— Бил си ченге, нали?
— Да, сър. Работих като патрул около три години.
— След това си се насочил към правото, нали така?
— Да, сър — ето, започва се, помисли си Харди.
Ригби отпусна рамене и потъна обратно в креслото си.
— Често съм си мислил и аз да направя така, въпреки че, разбира се, човек бая трябва да се поизпоти. Но да се махнеш от полицията… предполагам, че просто никъде другаде няма такова движение.
— Правото не е чак толкова лошо — отвърна Харди.
Ригби дрезгаво се изсмя.
— Не, правото с всичките си пледирания и глупости. Разликата е, че в повечето случаи всички знаем, дяволски добре знаем, кой го е извършил, но вие момчета, вие прокурорите, трябва да го докажете. Колкото до нас, ние разкриваме кой го е извършил, хващаме го и с това работата ни приключва, толкова. Затова предполагам, че в случилото се около онзи инцидент вчера, сме си разменили ролите. Получил си добра закалка тук като ченге, а тя си остава за цял живот,
мислиш като ченге. Дори и когато си от страната на закона. Лок се наежи, защото му се обадих, а той не обича да го занимават с подчинените му. Но ние с теб нямаме какво да делим. Смяташ ли, че това е убийство или има заподозрян, просто направи на всички ни услуга и ни уведоми. Ние ще го арестуваме, а след това ти можеш да си гледаш работата.Телефонът отново иззвъня. Ригби вдигна слушалката и се заслуша за миг.
— Хич не ме е грижа за правата му, няма да получи полицейска охрана до… — Ригби вдигна глава, изненадан да види, че Харди е още там. Махна му с ръка, че може да си върви и продължи с разговора си.
Кен Фарис стоеше пред останалия почти без листа фикус до прозореца, който гледаше към паркинга, с кръстосани зад гърба ръце.
Току-що бе излязъл от хладилната камера, където бе разгледал едва наподобяващото ръка нещо с четири израстъка — показалецът липсваше — и инстинктивно се бе отправил към прозореца, сякаш за да подиша чист въздух, въпреки че прозорецът никога не се отваряше.
Фарис беше широкоплещест, с тясна талия, шейсетгодишен мъж. Светлокафеникавият му костюм, на стойност 750 долара, идеално ушит, беше на съвсем тънички сини и златисти райета. Светложълтата копринена риза бе шита по поръчка, както и вратовръзката. Каубойските ботуши от крокодилска кожа добавяха излишни четири сантиметра към ръста му.
Глицки и Харди се бяха отпуснали на твърдата, жълта, пластмасова пейка в чакалнята пред моргата. Джон Страут бе разгънал един сгъваем стол и седеше прегърбено в него, кръстосал дългите си крака.
Фарис се извърна, опитваше да се овладее, все още доста пребледнял.
— Е, усилието беше напразно.
Страут бръкна в джоба си и извади малка, обикновена картонена кутийка.
— Може би това ще пораздвижи паметта ви — той протегна кутийката, Фарис се приближи и я взе.
Беше пръстен с нефрит — змия, захапала опашката си — с филигранна повърхност. Харди се надвеси напред, за да го огледа по-добре — беше го виждал единствено на ръката. Фарис го подържа малко, после го сложи на първата фаланга на четвъртия си пръст.
— Това не би станало на Оуен — заяви той. — Ръцете му бяха по-големи от моите.
— Пръстенът беше на кутрето — отвърна Страут.
Фарис извади пръстена и го пъхна на малкия си пръст. Влезе съвсем лесно. Махна го също толкова лесно.
— Добре, но това все още не означава, че е Оуен.
— Не, сър, не означава — Страут беше любезен, внимателен, професионалист.
Харди се премести напред, с ръце върху коленете.
Ейб Глицки седеше удобно облегнат назад, наблюдаваше, краката му бяха кръстосани. Леко се размърда, достатъчно, за да привлече внимание.
— Двамата с Оуен — г-н Неш — сте били близки, нали?
— Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.
— Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?
— Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.
— Този път какво ви накара да го направите?
Фарис поклати глава.
— Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.