Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.
Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома — къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.
— Непременно, татко — промълви Глицки. — Страхотно предложение.
Имаше и всякакви драсканици от неговите
Но моментът не изтрая дълго, защото щом вдигна поглед от листчетата, наложи се да надникне в съвестта си, където се бе настанило оплакването на Арт Драйсдейл пред Страут, че не се води никакво разследване за смъртта на Крис Лок. Глицки се пресегна и придърпа цялата купчина папки към себе си. Четвърта или пета отдолу беше тази за Лок.
Е, сега отиваше най-отгоре.
Пак се върна към новините от своите хора. Кратки, неясни няколко думи от Ридли Бенкс — „За ПМ, Мо-Мо къщата, Глей к’ва стана` тя!“. Глицки си напъна мозъка за минута-две, примижал срещу стената. Мо-Мо Къщата беше собственикът на „Клуба на мацетата“, където Ридли Бенкс арестува Джеръм Рийз преди много, много дни. Дали Мо-Мо се е обадил по-късно, след като Глицки си тръгна? Но защо не е казал каквото има на Бенкс? И защо Ридли пак споменаваше селяндурския си майтап?
Поблъска си главата още малко — може би Бенкс е бързал да излезе нанякъде. Дали искаше да каже на Глицки, че трябва лично да намине при Мо-Мо и да го поразпита за Джеръм? Изплували са някакви доказателства? Но тогава самият Ридли щеше да се вкопчи в това, нали? Както го беше надраскал, не личеше никакъв смисъл. Май наближаваше моментът Глицки да си поприказва с момчетата на административни теми. Съобщение, което не предава информация, не върши работа никому.
Когато остави бележката на Ридли, дочу още сирени. Стана и прекоси стаята, долепи лице до стъклото и погледна настрани, където затворът не закриваше гледката. Небето, което видя, не беше озарено от някакво северно сияние. Градът още гореше.
52.
Мелъни си мечтаеше как ще се понесе като вятъра към телевизионната станция, а там млада стажантка, жадуваща да стане прочута репортерка, ще грабне касетата и ще нахълта в студиото, следвана по петите от самата нея, ще прекъсне предаваната в момента програма за извънредна емисия новини.
Действителността беше къде по-сива.
Постара се да избегне районите с бунтове, заблуди се и попадна в „Ноу Вели“, после се озова на Чърч Стрийт и вече знаеше, че оттам може да стигне до „Арми“ (още три километра встрани от целта й), за да се върне на магистралата и в града.
Представи си, че е най-добре да отбие към „Брайънт“, за да поеме на юг към „Марипоза“, затова излезе от магистралата при Съдебната палата. Грешка.
Бягаше от полицията, караше с откраднати номера и се намери не само в сериозно задръстване, ами и насред
безброй полицейски коли. Остро съзнаваше липсата на страничното огледало, отчупено по време на вихреното бягство снощи, а трябваше да се премести четири платна надясно, за да завие на юг. Не се съмняваше, че някое ченге ще й махне да спре, за да я глоби заради огледалото.Не се случи нищо от най-лошото, което очакваше. Допълзя до пресечката след пет минути, но най-сетне се измъкна от задръстването. Отдъхна си, щом спря пред KQED, ала завари сградата тъмна, явно бяха затворили за през нощта. В слабо осветеното фоайе забеляза само дебел пазач с провиснали бузи, метнал крака на бюрото и приковал поглед в комикс.
Звънна и мъжът вдигна глава, въздъхна, изправи се съвсем бавно и тръгна към вратата. Махна с ръка, за да попита какво иска от него. Май нямаше никакво намерение да отвори.
Тя вдигна касетата. Пазачът кимна.
— Трябва да я оставя за новинарите. Много е важно. — Още едно кимване. — Моля ви!
Пазачът само посочи кутията до вратата и извика нещо като „пъхнете я вътре“.
— Наистина е важно, някой ще иска да я види веднага!
Все кимаше и сочеше, викаше: „В кутията, в кутията“.
Но тя не можеше просто така да остави касетата, след изтърпените мъчения по пътя дотук. Кевин трябваше да разкаже историята си, а сега излизаше, че ще повери записа на този неандерталец.
Но какво друго й оставаше? Забави се час и половина. Кевин сигурно се е поболял от тревога. Не помнеше нито адресите, нито приблизителното разположение на другите телевизионни станции. И не можеше да обикаля цяла нощ, нито да се прибере с касетата в ръка, не и след всичко това. Ами, така да бъде. Пъхна касетата в процепа и я бутна. Дебелакът се наведе, извади я от кутията и я разтресе до ухото си.
— Не е бомба — прошепна Мелъни, после по-силно: — Това е видеокасета. Със запис!
Главата му се клатушкаше, стискаше касетата и сякаш чакаше още нещо. Но тя не носеше нищо друго. Посочи му касетата за последен път и кресна в стъклото:
— Много е важно! Разбрахте ли? Много!
Изглежда пазачът най-после я разбра.
Кевин скочи от креслото, още щом чу завъртането на ключа, отвори вратата, преди Мелъни да натисне дръжката, придърпа я към себе си, обгърна я с ръце.
— Какво стана? Ти добре ли си?
Целуваше я, ръцете му шареха по гърба й, рошеха косата й.
Тя само се притискаше в него.
Прегръщаха се в рамката на отворената врата, коридорът зееше зад тях и накрая Мелъни си припомни къде бяха, побутна Кевин да влязат и затвори вратата.
— Да знаеш, едно питие ще ми дойде добре.
— Ти ли го каза? Мелъни Синклер? Ей така ми харесваш.
— Едно _голямо_ питие. Какво ще ми препоръчаш?
Той помисли около минута.
— „Май Тай“.
— Съгласна.
Хванати за ръце, те отидоха в кухнята. Разправяше му преживелиците си, докато той тършуваше из шкафовете и оглеждаше съдържанието на хладилника.
— Значи даже не сме сигурни, че ще излъчат записа?
— Знам. Тоест — не знам. Чувствам се такава некадърница…