Чтение онлайн

Обаче „досадниците“, общо взето, разполагаха с предостатъчно време и финансова независимост. На свой ред това ги подтикваше към неотстъпчивост и караше околните да им се подмазват. Надзорниците преливаха от възгледи, подходи, идеи в излишно изобилие. Да, в съвета никога не се усещаше недостиг от идеи. Въпреки че нямаха изпълнителна власт, хората от съвета можеха да _препоръчват_ на кмета определена политика. Например, да заповяда на полицейското управление определени действия. Или да обяви Хо Ши Мин за град-побратим на Сан Франциско. Или да отложи възстановяването на магистралите след земетресение, докато

Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците — бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки — се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.

Ейкън взе листа от помощника си.

— Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?

— Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…

— Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?

— … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.

Ейкън наистина знаеше.

— Какво означава „да се включим в наддаването“?

— Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние — всички ние, целият град — очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.

Ейкън се усмихна кисело.

— Е, не е лъжа.

— Не, чуйте ме. В това _има_ смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.

— Доналд, стана малко претрупано.

— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.

— Ясно, имаш предвид самия мен…

Доналд кимна.

— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…

Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.

— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?

— _Преди_ да обмисляме някое от предложенията на съвета, _преди_ да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.

— Значи стигнахме до символите. Правилно.

— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача

— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.

Доналд каза убедено:

— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.

Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.

— Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.

— Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.

Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.

— Иначе казано — подхвана той, — деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…

— Натам трябва да ги поведете, сър.

— И после да си вървя?

Доналд поумува няколко секунди и кимна.

— В общи линии, да.

И Ейкън тръсна глава.

— Да се захващаме за работа.

Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.

Но сега му предстоеше да отиде само до другото крило на Градската палата — една минута, не повече и Доналд очакваше да се върне незабавно, ако това изобщо се случеше. Обаче си беше разсъдлив по природа. По-мъдро е да не прибързваш. Ами ако някой нахален репортер заклещи Ейкън в коридора и после кметът се втурне обратно заради поредното си хрумване? Няма излишна предпазливост.

С тази мисъл в главата, Доналд излезе иззад бюрото си, мина по дългия, облицован с дърво коридор до обществената приемна на кмета и излезе през вратата с номер 100.

В коридора нямаше никой. Отиде до кръглия балкон над грамадното фоайе на Палатата. В отсрещния коридор забеляза гърбовете на тълпящи се хора пред заседателната зала на надзорниците. Нещо бе възбудило множеството. Вероятно влизането на кмета в залата.

Доволен, той се върна в кабинета. Настани се зад бюрото и извади от портфейла си едно бяло листче. На него бяха изписани само седем цифри, без име.

В отсрещния край на телефонната линия приятен женски глас го помоли да остави своето съобщение.

След като се представи, Доналд уведоми записващата машина, че кметът действително е решил да подкрепи идеята, която са обсъждали, после си позволи да предскаже, че до няколко часа и Надзорният съвет ще приеме съответната резолюция.

Когато остави слушалката, ръцете не му се подчиняваха напълно. За първи път постъпваше така. Естествено беше нервите му да се изопнат. И най-смешното бе, че всъщност дори помагаше на Конрад Ейкън. Не е лошо.