Чтение онлайн

— Хайде, Кевин, обади се. — Уес Фаръл стоеше, облякъл сако и вратовръзка, и говореше на телефона в кухнята. — Вече е девет и осем минути, не е сега времето да ми връзваш тенекии.

Телевизорът в хола работеше, включен на CNN. Предаваха на живо от околностите на павилиона „Кийзър“. В тази съботна сутрин цялата страна следеше събитията в Сан Франциско. Показаха два-три пъти Мохандас, с все същите изявления, че това е мирно шествие, послание към управниците на града, към ръководителите _на страната_…

Телефонът издрънча. Уес мигновено взе слушалката, изтърва я, пак я хвана, но накрая тя падна ни пода. Вдигна я.

— Кевин?

Кажи ми адреса си.

— Остави това сега.

— Кевин, чуй ме. Имаме сериозни проблеми. Само ми кажи къде сте и веднага ще дойда при вас.

— Ти гледаш ли по телевизията какво става?

— Кевин, веднага ми кажи шибания си адрес!

— Какви проблеми имаме, Уес?

— Ще ти обясня, когато дойда. Казвай по-бързо.

Тонът на Кевин се промени.

— Нали продължаваме, както се уговорихме? По основния план…

Уес помълча. После изрече:

— _Къде сте?_

Кевин му обясни, каза номера на апартамента.

— На четвъртия етаж е, откъм фасадата. Прозорците гледат точно към парка. А там има поне един милион човека.

Уес се псуваше през целия път надолу към гаража. Трябваше само да продиктува на Кевин номера на пейджъра, който получи от Глицки, да му заповяда _незабавно_ да се разкара от апартамента и щом си избере друго място, да набере в пейджъра съобщение къде е, за да се срещнат там. Твърде дълго бе мързелувал, вдън земя да потъне дано!

Специалната агентка Симз беше в колата си с другите трима и потегли, преди още Фаръл да е излязъл от гаража, така че го водеше поне с един-два квартала.

Разсъди, че беше необмислено от страна на Фаръл да пита Ший за адреса, но пък стана добре за нея. Пък и би ли могъл да измисли нещо друго? Все едно, вече всички предимства бяха на нейна страна. Адресът, номерът на апартамента, времето. Може би нямаше да използват оръжията си, освен ако…

Е, ще види на място. Поне в едно беше сигурна — не е толкова плашлива, че да не използва всички налични средства. Никой нямаше да я обвини за проявена слабост _в това_. Хората можеха да си пискат колкото си щат за онази жена и детето й, които ФБР бе принудено да застреля в Монтана. Но сред служителите се наложи единодушното мнение, че злощастният край е бил неизбежен. Започнеш ли да се боиш от заяжданията, от упреците на _журналистите_, най-добре да си оставиш значката при шефа. Нищо няма да свършиш както трябва.

Но тя щеше да направи необходимото.

Първият етап беше най-лесен и ясен. Щеше да се качи горе, да почука на вратата, да каже, че носи федерална заповед за ареста му. В един съвършен свят Ший просто би отворил вратата, за да излезе с вдигнати над главата ръце.

Но някак предчувстваше, че няма да бъде точно така.

Въпреки старанието на Мохандас да раздвижи хората, шествието очевидно нямаше да тръгне навреме. Винаги е така. Устата му пресъхна, колкото и дражета „Тик-Так“ да смучеше. Крачеше нервно из палатката. По-високата от него Алиси начесто масажираше схванатия му врат.

Наближаваше девет и четвърт, а хората продължаваха да се стичат към павилиона. Полицията обикаляше наоколо, но положението засега изглеждаше спокойно. От височинката, където се намираше, видя още две стълкновения, но те бяха прекратени набързо.

Димът от пожара в „Дивизадеро“ стана малко по-досаден, заради вятъра. Значи неизбежно щяха да заобикалят от север,

щом шествието започне. А и щеше да посъкрати словото си. Днес и без това нямаше нужда от красноречие, достатъчно често бе повтарял публично позицията си. А откликът на неговия призив беше толкова масов, че просто трябваше да подкара хората напред, да остави шествието да говори само за себе си.

Искаше само да приветства всички събрали се, да разнищи за около минута действителността, твърде различна от празните обещания, с които ги залъгваха. А резултати все не се виждаха. Кметът му даде чудесен коз в ръката и щеше да се покаже голям глупак, ако не се възползваше от поднесеното на тепсия. Почти се чуваше да казва: „… и независимо от всички думи, с които неспирно ни заливат за желанието на градската управа да си сътрудничим, неоспорим факт е, братя и сестри мои, че дори това шествие, този мирен израз на нашата тревога, на нашето _отчаяние_ за отказаното ни правосъдие срещу убиеца на нашия брат Артър Уейд…“. Тук ще поспре, за да стихнат яростните вопли. „Неоспорим факт е, че дори това събрание те превърнаха в нарушение на закона. Казаха ни, че не може да проведем шествието. Нямало да ни разрешат. Но аз ви казвам — нашата сила ни дава разрешение. А в единството е нашата сила. И нека Господ ни съди!“

Да, ще прозвучи добре.

После ще ги поведе към Градската палата, по кипящите улици. Със съзнанието за правотата на своя гняв и своето величие.

71.

Тя излезе оживено от задните стаи. Бе облякла тъмносиния си тоалет — шапка, жакет, портмоне. Всичко се нареждаше добре. С нежелание обезвреди съпротивата на Ейб, но сега се налагаше да побърза.

Влезе в преддверието и рязко спря, раменете й се отпуснаха. И на нея вече й идваше до гуша.

— Ейб, трябва да вървя. Моля те…

Глицки препречваше достъпа до входната врата.

— Ще се обадя оттук на Уес Фаръл и ще му кажа, че идваш с мен, за да гарантираш лично безопасността на Кевин Ший.

— Ейб, отивам на шествието. Кметът ме помоли да занеса разрешението…

— Лорета, не те моля. Само ти казвам. Забрави за разрешението. Давам ти последен шанс…

— За какво?

— Непрекъснато разправяше, че не искаш нищо друго, освен Кевин Ший да бъде заловен. И разбира се, той има право на известни гаранции за сигурността си. Ето, давам ти шанс да докажеш, че си говорила искрено.

— Да, така е. Сега също. Защо да лъжа, за Бога?

— Защо ли? Защото политическата ти кариера ще се срине, ако Кевин Ший е невинен и ти съзнаваш това. _Не бива_ той да се окаже невинен. Няма да допуснеш той да бъде арестуван, за да каже истината. Тази е причината да ми пречиш постоянно.

— Що за тъпотии… Ейб, никому не съм пречила. Нещо те е прихванало…

Той вдигна ръка.

— Знам, знам. Мания за преследване, преумора, замъглен разсъдък. Позна, точно в такова състояние съм.

Тя пристъпи към него.

— Стига приказки. Пусни ме!

Започна да го бута, но сякаш имаше насреща си стена. Докато той побесня, стисна раменете й и я тласна назад. Лорета се препъна, едва се задържа на крака. Очите й блеснаха, когато се изправи.

— Ейб, нали си приказвахме за сринати кариери, та с твоята това се случи току-що.

Глицки се насили да остане спокоен.

— Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.