Чтение онлайн

— Така ли? — запита Дик.

— Точно така — отговори скитникът. — Не усещате ли колко бавно и тежко се движи корабът над вълните? Не чувате ли как водата плиска в трюма? „Добра надежда“ вече едва-едва се подчинява на кормчията. Почакайте да натежи още малко от водата; тогава ще отиде право на дъното като каменна статуя или ще се разбие на късчета в крайбрежните скали.

— Съвсем без страх приказваш — каза Дик. — Нима не се боиш?

— Вижте, господарю — отговори Лоулес, — ако някой е пристигнал в пристана с лоша дружина, тоя човек съм аз: монах-отстъпник, крадец и така нататък. Можете да се чудите, но въпреки всичко аз не губя надежда и ако трябва да потъна, мастър Шелтън, ще потъна със светъл поглед и твърда ръка.

Дик

не отговори; смаян беше от решителността на стария скитник, а тъй като се страхуваше и от ново насилие или измяна, отиде да потърси трима надеждни пазачи. На палубата, заливана непрестанно от вълните и брулена от острия зимен вятър, нямаше жив човек. Всички се бяха прибрали в трюма, пълен с бурета вино и осветяван от два люшкащи се фенера.

Тук няколко души си бяха устроили гуляй и се черпеха щедро с гасконските вина на Арблестър. Но тъй като „Добра надежда“ продължаваше да подскача по вълните, забивайки последователно във въздуха или в бялата пяна ту носа, ту кърмата си, броят на пируващите намаляваше при всяко ново люшкане. Мнозина седяха настрана и превързваха раните си; но повечето се бяха вече натъркаляли от морска болест и охкаха.

Грийншив, Кукоу и един момък от хората на лорд Фоксхем, който бе привлякъл от по-рано вниманието на Дик с ума и храбростта си, бяха все още в състояние да разбират и изпълняват заповеди. Тях именно Дик назначи за охрана на кормчията; след това, като погледна още веднъж черното небе и черното море, отиде в кабината, гдето хората на лорд Фоксхем бяха отнесли господаря си.

Стенанията на ранения барон се сливаха с воя на корабното куче. Било от скръб по своите хора, било че наистина усещаше опасността от люшкането на кораба, горкото животно виеше по-силно от вятъра и морето, а за суеверните на борда този вой звучеше като погребален звън за „Добра надежда“.

Лорд Фоксхем лежеше върху кожуха си на леглото в каютата. Пред иконата на Света Богородица мъждееше кандилце; при неговата светлинка Дик зърна бледото лице и хлътналите очи на ранения.

— Тежко съм ранен — каза лордът. — Ела по-близо, млади Шелтън; да има поне един благородник при мене; тежко е, след като прекарах целия си живот благородно и богато, да бъда ранен в такава жалка схватка и да умра сред морето, в мръсен, студен кораб, между негодяи и простаци.

— Не, милорд — каза Дик, — аз ще се моля на светците да изцерят раната ви и да ни отведат благополучно и бързо до брега.

— Какво? — запита негова светлост. — Да ни отведат благополучно до брега ли? Нима има съмнение и в това?

— Корабът едва се движи… Морето е бурно с насрещен вятър — отговори момчето. — И кормчията, който е от моите хора, смята, че ще е наистина необикновено щастие, ако се доберем сухи до брега.

— А! — каза мрачно баронът. — Всички ужаси значи ще съпътствуват раздялата на душата от тялото ми! Молете се, сър, да живеете тежко, но да умрете леко, а не да ви лъжат и ласкаят цял живот и в последния ви час да ви сполетят всички беди! Както и да е. Трябва да свърша още някои работи, които не търпят отлагане. Нямаме ли свещеник на кораба?

— Не — отговори Дик.

— Да се заемем тогава със земните ми дела — каза лорд Фоксхем. — Трябва да ми бъдете верен приятел след смъртта, както ми бяхте благороден враг приживе. Умирам в лош час за самия мене, за Англия и за ония, които се уповаваха на мене. Моите хора се предвождат от вашия съперник — Хемли; те ще се съберат в голямата зала в Холиуд. Този пръстен, който свалям от пръста си, ще ги увери, че носите заповеди от мене: освен това ще напиша две думи на Хемли да ви отстъпи девойката. Но дали вие сам ще изпълните заповедите ми? Ето кое не зная.

— Какви заповеди, милорд? — запита Дик.

— Да — започна баронът, — да… заповеди — и той

погледна подозрително Дик. Най-после запита: — За Ланкастър ли сте, или за Йорк?

— Срам ме е да кажа — отговори Дик, — че сам не зная точно. Но едно все пак е ясно: щом служа при Елис Дъкуърт, служа на Йорк. Щом е така, обявявам се за Йорк.

— Добре — отвърна лордът, — отлично! Защото ако бяхте за Ланкастър, не зная какво бих сторил. Слушайте, щом сте за Йорк, аз дойдох тук, само за да наблюдават лордовете, събрани в Шорби, а в това време моят благороден млад господар Ричард Глостърски 25 подготвя достатъчно войски, за да се нахвърли върху тях и да ги пръсне. Аз си взех бележки за силата, охраната и разположението им; тези бележки трябваше да предам на младия си господар в неделя, един час преди пладне при кръста на Светата невеста край гората. Няма изгледи да отида на тази среща, затова ви моля да бъдете любезен и да отидете вместо мене; погрижете се никакво развлечение, мъка, буря, рана или чума да не ви попречат да се явите на уреченото време, защото благополучието на Англия зависи от това.

— Наемам се твърдо да го сторя — каза Дик. — Доколкото зависи от мене, поръчението ви ще бъде изпълнено.

— Добре — каза раненият. — Моят господар херцогът ще ви даде по-нататъшни нареждания и ако му се подчинявате храбро и с готовност, бъдещето ви е осигурено. Приближете малко кандилцето до очите ми, докато напиша тия няколко думи за вас.

Той написа писъмцето до своя „високоуважаван роднина сър Джон Хемли“, след това още едно без надпис.

— Това е за херцога — каза той. — Паролата е „Англия и Едуард“. Отговорът — „Англия и Йорк“.

— А Джоана, милорд? — запита Дик.

— Джоана ще си вземете сам, както смогнете — отговори баронът. — И в двете писма пиша, че съм я определил за вас, но вие ще трябва да си я вземете сам, моето момче. Аз се опитах, както виждате, и загубих живота си. Никой не би могъл да стори нещо повече от това.

Раненият започна вече да отмалява; Дик прибра в пазвата си ценните писма, пожела му бодрост и го остави да почива.

Започваше студен, мрачен ден със снежни виелици. Недалеко от „Добра надежда“ се простираше брегът — редуващи се канари и песъчливи заливчета, а по-нататък се очертаваха в небето гористите върхове на Тънстолските възвишения. И вятърът, и морето бяха утихнали, но корабът бе много затънал и едва се подаваше над вълните.

Лоулес не се отделяше от кормилото; почти всички бяха допълзели на палубата и гледаха смутено негостоприемния бряг.

— Към брега ли отиваме? — попита Дик.

— Да — отвърна Лоулес, — ако не отидем преди това на дъното.

В същия миг корабът се наклони така тежко пред една вълна и водата в трюма така шумно заклокочи, щото Дик сграбчи неволно кормчията за ръката.

— Ей богу — извика той, когато носът на „Добра надежда“ се показа пак сред пяната, — помислих, че наистина потъваме. Сърцето ми щеше да изхвръкне.

Грийншив, Хоксли и най-добрите мъже от двата отряда се бяха заловили да вадят от средната част на палубата дъски за сал. Към тях се присъедини и Дик, който работеше най-усърдно, за да забрави опасността. Но всяка вълна, която връхлиташе върху нещастния кораб, и всяко негово накланяне към вълните му напомняше със страхотна тръпка колко близо е смъртта.

След малко той вдигна глава и видя, че се намират пред някакъв нос; едва разрушена скала, о която се разбиваха побелели от пяна огромни вълни, се надвесваше почти над самата палуба, а зад скалата, върху едно голо възвишение, се издигаше някакъв дом.